Той като че ли се събужда от сън и ми махва с ръка, но остава на мястото си, докато, след като минаваме оттатък изтърбушените дъски на оградата, Евелин, Кати и Миет тичат успоредно с каруцата по пътя за Малвил. Сред шума от копитата на Малабар и скърцането на колелата аз извиквам на Миет да се погрижи за Колен, който е в мрачно настроение.
Жаке е прав и държи поводите. Тома е седнал до мене. Пейсу е насреща, дългите му крака почти се допират до моите.
— Ще ти кажа нещо, което ще те смае — казва Тома. — Проучих документите на Вилмен. Не е бил никакъв офицер, бил е счетоводител!
Смея се, но Тома остава безстрастен. Той не вижда в това повод за смях. Че Вилмен е излъгал относно своята идентичност, му се струва прибавка към престъпленията му. Не и на мен. Дори не съм учуден. Няколко пъти ми се бе сторило, според разказите на Ерве, че Вилмен прекалява, езикът му бе пресилен. Но само като си помисля! Един лъжесвещеник и един лъжеофицер! Колко самозванци! На новата епоха ли дължим това?
Тома ми подава професионалната му карта, аз я поглеждам, пъхвам я в портфейла си и на свой ред разказвам участието на Фюлбер в опасностите, на които бяхме подложени, Пейсу възклицава. А Тома стиска зъби и нищо не казва.
На мястото на засадата намираме Мейсоние, Ерве, Морис и пленниците. Натоварваме ги заедно с пушките, бомбохвъргачката, мунициите и велосипеда. Осем мъже не е малък товар дори и за нашия Малабар, така че при по-стръмните места ние почти всички слизаме освен Жаке, за да го облекчим. Възползувам се от това, за да изложа плана си.
— Най-напред, Бюрг, един въпрос. Теб или Жане хората от Ла Рок могат ли за нещо да ви упрекнат?
— Че за какво биха могли да ни упрекнат? — казва Бюрг с нотка на възмущение.
— Не знам аз. Грубости, „излишества“.
— Ще ти кажа — признава си блестящият от добродетели Бюрг. — За бруталност — това не ми е по характера, нито на Жане. А колкото до другото, пак ще ти кажа — добавя той в някакъв внезапен изблик на откровеност, — не ми се падна случай. При Вилмен „новият“ нямаше никакви права. Да предположим, че бих пожелал да „премина границата“, щях да бъда наказан от „старите“.
С едно ухо чувам, че Пейсу пита зад гърба ми Мейсоние какво значи „да премина границата“.
Продължавам:
— Друг въпрос: охранявана ли е южната врата в Ла Рок?
— Да — отговаря Жане. — Вилмен изпрати на стража един човек от Ла Рок, някой си на име Фабр, Фабр не знам кой си.
— Фабрьолатр?
— Да.
— Какво? Какво? — казва Пейсу, който се доближава, като ме чува, че се смея.
Казвам му. И той се смее.
— Та пушка ли му дадоха на Фабрьолатр?
— Да.
Смеховете се засилват. Продължавам:
— Няма проблеми. Като пристигнем в Ла Рок, ще се покажат само Бюрг и Жане. На тях ще им отворят. Обезоръжаваме Фабрьолатр и Жаке остава да го пази заедно с Малабар.
Помълчавам малко.
— Тук вече започва фарсът — казвам аз и намигвам засмяно на Бюрг.
И той ми се усмихва. Възхитен е от съучастничеството, което се установява между него и мене. То е добър предвестник за бъдещето. Още повече, че спирам да говоря, за да отворя пакета, донесен от Пейсу, и раздавам сандвичите. Бюрг и Жане стоят омагьосани от домашния хляб, особено Бюрг в качеството му на готвач.
— Вие ли печете този хляб? — пита Бюрг почтително.
— Че какво? — казва Пейсу. — Ние в Малвил знаем да правим всичко, и хлебари сме, и зидари, и дърводелци, и водопроводчици. Еманюел дори върши много добре работата на свещеника. Аз пък съм зидар — добавя той скромно.
Разбира се, той няма да вземе да разказва за надстройката на стената, обаче аз добре виждам, че мисли за това и че му става топло на сърцето, като оставя този шедьовър на бъдещите векове.
— Има значение маята — намесва се в разговора от каруцата Жаке. — Скоро ще я свършим.
— Пълно е в замъка на Ла Рок — казва Бюрг, щастлив, че може да ни услужи.
Той захапва със силните си бели зъби сандвича и сигурно си мисли, че домът ни е добър.
— Ето плана — казвам аз. — Щом бъде обезоръжен Фабрьолатр, Бюрг и Ерве влизат сами в Ла Рок с пушка на рамо. Отиват при. Фюлбер и му казват: „Вилмен завзе Малвил. Пленил е Еманюел Конт и ти го праща. Веднага трябва да го изправиш на съд пред всички ларокци, събрани в параклиса.“
Реакцията е различна: Пейсу, Ерве, Морис и двамата пленника се забавляват. Мейсоние ми праща въпросителни погледи. Тома не одобрява. Жаке се обръща към мен и ме гледа; той се страхува за мен.
Продължавам:
— Проверявате дали всички са събрани в параклиса и идвате да ме вземете при южната врата. Тогава се появявам — сам, без оръжие, заобиколен от Бюрг, Жане, Ерве и Морис с пушки на рамо. И процесът започва. Ти Ерве — понеже ти ще представляваш Вилмен и ще говориш от негово име — ще ми дадеш възможност да се защитя, а на хората от Ла Рок, които пожелаят — да вземат думата.