— Но аз, Еманюел, бих могла да ти кажа предварително, че с момиче като Кати… Прекъсвам я:
— Остави Кати настрана, това не е въпрос за отделни личности. Днес в Малвил има осем мъже и две жени. Три, ако щеш. Може ли един мъж да си позволи да вземе само за себе си едната от тях? И ако го стори, какво ще помислят другите?
— А чувствата, къде ги, оставяш? — казва Анес живо, почти възмутено.
Чувствата. Разбира се, позицията й е силна. Зад нея усещам векове рицарска и романтична любов. Поглеждам я.
— Ти не ме разбираш, Анес. Никой никога няма да те принуди да правиш нещо, което не желаеш да вършиш. Ще бъдеш напълно свободна в избора си.
— Моят избор! — казва Анес.
Това е вик. Тя влага цял куп упреци в тази дума и не само упреци, тъй като никога не е била толкова близо до любовно обяснение. Това ми въздействува така, че, носен от прилива на вълнението, аз съм почти готов да й отстъпя. Не я гледам. Мълча. Овладявам се. Трябва ми обаче доста време, за да прескоча нейното „моят“. Виждам отлично, че не това е правилният път и че една трайна семейна двойка скоро ще бъде несъвместима с колективния живот в Малвил. От тази гледна точка несъответствието между броя на мъжете и броя на жените, на което аз обичам да се облягам при споровете, не е обаче най-важното. Всъщност трябва да се избира: семейната клетъчна единица или колектив без притежание.
Мисля, че дори не мога да кажа на Анес каква жертва правя, като се отказвам от нея.
— Анес, — казвам аз, като се навеждам напред, — дори и само заради Колен. Ако се оженя за теб, той ще бъде страшно разочарован и ревнив. Ако ти се ожениш за него, аз няма да бъда щастлив. Но не е само Колен, а и другите.
Колен — това е аргумент, който я трогва. И тъй като между впрочем тя чувствува моята непреклонност, а и не може да каже след всичко това дали предпочита Ла Рок пред Малвил, вече не знае какво да прави. Възприема едно чисто женско държане, което в края на краищата не е по-лошо от някое друго: намира убежище в мълчанието и сълзите. Ставам от креслото, сядам до нея на дивана и я хващам за ръка. Тя плаче. Разбирам я. И тя като мене в този момент се отказва от една от мечтаните възможности в живота си.
Когато виждам, че сълзите й пресекват, подавам й кърпичката си и чакам. Тя ме поглежда и казва тихо:
— Бях изнасилена, знаеше ли?
— Не знаех, но предполагах.
— Всички жени от градчето бяха изнасилени, дори и старите, дори и Жозефа.
Понеже мълча, тя продължава:
— Ти затова ли…
Развиквам се:
— Ти си луда! Причината е само една: тази, която ти казах!
— Защото не би било справедливо, знаеш ли, Еманюел. Нищо, че са ме изнасилили, аз не съм уличница.
— Сигурен съм в това — заявявам аз енергично. — Това съвсем не е твоя грешка, не съм го и помислил!
Вземам я в прегръдките си и милвам с разтреперана ръка бузите и косите й. В този момент би трябвало да изпитвам състрадание, но аз чувствувам само, че силно я желая. Желанието връхлита върху мене ненадейно, то ме овладява със страшна бруталност. Очите ми потъмняват, дишането ми се променя. Останал ми е проблясък само колкото да се сетя, че трябва да имам нейното съгласие — на всяка цена, и то веднага, — ако не искам да излезе, че и аз на свой ред я изнасилвам.
Притискам я до себе си. Искам да ми отговори. Стои пасивна в обятията ми и се колебае, чуди се и когато най-после се съгласява, то е, мисля, по-скоро защото съм й предал моето желание, а не защото е убедена.
Смъкваме се на бялата кожа — която в случая се оказва полезна, — без нито за миг да проявя нежността си към Анес. Сякаш съм затворил тази нежност в някакво кътче на съвестта си, за да престане да ме тормози. И обладавам Анес грубо, насилствено.
Но след като завършва това опустошение, аз също плащам данък. Ако е вярно, че човек може да бъде щастлив на различни равнища, аз съм на най-ниското. Но след всички тези битки и тази кръв останало ли е още място за друго щастие, освен щастието, че всички ние сме оцелели? „Аз вече не принадлежа на себе си“ — ето какво й казвам на сбогуване, огорчен и от това, че тя ме оставя с известна хладина, също както преди един час направи Мейсоние.
Когато обаче го виждам в здрача на параклиса след свършване на събранието, Мейсоние ми се струва по-ненапрегнат и по-приятелски настроен. Той идва до мен и ме дръпва настрана:
— Къде беше? Търсихме те навсякъде. Както и да е — продължава той с обичайната си дискретност, — няма значение. Слушай, имам хубави новини. Всичко мина безупречно. Избраха цялата листа, после, по предложение на Жюдит, избраха Газел за свещеник — не с пълно болшинство. И накрая — както бяхме тръгнали — избраха те за епископ на Ла Рок.