Тази смърт дълбоко ни нажали. Мислехме, че жизнеността й щеше да надвие смъртта на Еманюел, както беше надвила смъртта на Момо. Не бяхме взели пред вид двете загуби една след друга. Мисля още, че не бяхме напълно разбрали, че енергията на Мену имаше нужда да се опре на сила, която да я подпомогне, и че тази сила бе Еманюел.
След погребението събранието пожела да ме назначи за военен ръководител на Малвил, а за абат да избере Колен. Отказах. Ръководех се от неприязънта на Еманюел към разделянето на духовното от мирянското. Тогава ми предложиха да поема и функциите на свещеник. Отново отказах. Както ме бе упреквал Еманюел приживе, аз бях още твърде еснафски привързан към личните си убеждения.
От моя страна това бе огромна грешка. Защото тогава Колен получи от нашите ръце и двете власти.
По времето на Еманюел Колен бе чувствителен, внимателен, услужлив и весел. Но той бе всичко това, защото плуваше в обичта на Еманюел, който винаги го бе покровителствувал. След смъртта му Колен се помисли за втори Еманюел. Но тъй като нямаше нито неговия авторитет, нито способностите му да убеждава, той стана тираничен, обаче не и по-уважаван. Като си помисля само как се бях страхувал от „превръщането на Еманюел във феодален владетел!“ Но той бе самият ангел на демокрацията в сравнение със заместника си! Щом го избраха, Колен престана да свиква Събранието и взе да управлява като автократ.
В Малвил станаха сериозни и почти ежедневни сблъсквания на „шефа“ с Пейсу, с мен, с Ерве, с Морис, дори с Жаке. Критикуван от мъжете, Колен нямаше по-голям успех с жените. Той се скара с Анес Пимон, защото се бе опитал — впрочем съвсем безуспешно — да контролира чувствата й. Нямаше успех и в Ла Рок, който, разбрал от нас за абсолютизма му, не пожела да го избере за епископ. Това много го засегна, той почти се разсърди на Мейсоние и се опита — макар и безуспешно — да ни увлече в тази кавга.
Разбира се, не беше лесно да си наследник на Еманюел, но тщеславието на Колен и желанието му да утвърждава себе си граничеха с нещо патологично. Щом го избраха за абат на Малвил и за негов военен ръководител, гласът му премина в ниските и плътни тонове, изражението му стана резервирано, по време на ядене потъваше във високомерно мълчание и подскачаше, когато заговорехме първи. Забелязахме, че малко по малко той се заобиколи от някаква детинска система от малки привилегии, от малки предимства, които никой не можеше да пренебрегне, без да го обиди. Чувствителността му, която Еманюел обичаше да слави — не му помогна в случая да поправи абсурдността на поведението си, а само да почувствува, че не го одобрявахме. Той реши, че го преследваме. И се чувствуваше сам, защото се беше изолирал.
Разединението стана постоянно в Малвил. Разменяха се зли погледи, получи се непоносимо напрежение и също така непоносимо мълчание. Анес Пимон и Кати заговориха на два пъти за връщане в Ла Рок. Тези заплахи не направиха Колен по-гъвкав. Напротив. На другарите си той вече говореше само за да им дава заповеди. Накрая настъпи и моментът, в който той реши, че е заплашен физически. Започна да носи непрекъснато пистолета си, дори и на масата. И докато ядеше, хвърляше към нас ту изплашени, ту яростни погледи.
Понеже всичко го обиждаше, престанахме да говорим, по време на ядене. Но от това атмосферата в Малвил не стана по-лека. И по големите мрачни стени на крепостта започнаха да се стичат скука и страх.
Колен много се страхуваше от съзаклятие от наша страна, но най-после ние наистина направихме заговор. Помислихме да свикаме въпреки волята му Събранието на Малвил и да гласуваме свалянето му. Но не успяхме да доведем докрай този план. Преди да го осъществим, Колен бе убит по време на една битка с някаква малка разбойническа банда, състояща се едва от шестима души и много зле въоръжена. Смятайки може би да си възвърне старото обаяние с една блестяща проява, той изложи себе си така безумно, както по-рано в сражението срещу Вилмен, и получи право в гърдите залпа на една ловна пушка. В смъртта лицето му си възвърна онова детско изражение и онази закачлива усмивка, заради които Еманюел се отнасяше с толкова снизходителност, докато беше жив.