След смъртта му приех да поема двете функции. Възобнових с Ла Рок приятелските отношения, които Колен бе обтегнал, и след една година Ла Рок ме избра за епископ.
Жътвата през 1978 година бе добра, а още по-добра тази от 1979. Успях да накарам не без мъка ларокци да приемат в бъдеще всички реколти да бъдат общи и поделяни според броя на жителите. Две части за Ла Рок, една за Малвил, тъй като ние бяхме десет, а те — двадесетина. В нормално време ние много печелехме от това споразумение, като се има пред вид богатството на наносните земи около Ла Рок. Обаче аз изтъкнах — и то не без основание, мисля, — че равнинната земя е много по-застрашена от нападения, отколкото нашите хълмове. Ако някой ден жителите на Ла Рок бъдеха ограбени от разбойници, те щяха да бъдат щастливи да получат в бедността си двете трети от нашето производство.
По време на тези преговори Мейсоние, който беше станал много голям ларокец, не ми направи никакви отстъпки. Аз обаче се показах търпелив и, както би казал Еманюел, — „гъвкав в непоколебимостта“. В Малвил, след като доведох докрай тази работа, Събранието ме поздрави с много топли думи. „Е добре, виждаш ли — каза Пейсу — и Еманюел не би я свършил по-хубаво. Спомняш ли си как трампихме с Фюлбер кравата?“
Още докато беше жив Еманюел, между нас се бе развил истински култ към децата, след като през 1977 година в замъка дойде Кристин Пимон, тогава на десетмесечна възраст. Не вярвахме на очите си: тя ни се виждаше така нова в нашите стари стени. Макар и доведена отвън, тя бе нашето първо бебе и тъй като бе веднага приета с някакъв опияняващ възторг, прекара първите си години от ръка на ръка. Непрекъснато носена, галена, занимавана и забавлявана от всички, Кристин започна да казва на всички жени в Малвил „мамо“ и на всички мъже „татко“. Когато бях избран за ръководител, реших със съгласието на Събранието да направя закон от това спонтанно наименование. Защото след 77 година бяха родени и други деца — Жерар, син на Миет, Брижит — дъщеря на Кати, Марсел — син на Анес, който се роди четири месеца след смъртта на Еманюел. По очевидни причини на Анес й се искаше да го нарече на името на починалия, но аз успях да я разубедя и по мое внушение Събранието на Малвил забрани и това непрекъснато търсене на физическа прилика между детето и създателите му, което смятам за пагубно дори и у семейните, а с още по-голямо основание в колектив като нашия.
След смъртта на Фюлбер идването на Анес Пимон в Малвил наруши равновесието на силите сред жените. Анес не закъсня да прояви влечение към свободата, оставена й от Еманюел, без обаче да се раздава като Миет по равно на всички. Подобно на Кати и тя прояви капризи, кокетство и предпочитания. Но ги прояви по-добре, по-умно. В обятията на Кати човек имаше чувството, че танцува на вулкан, преди да бъде погълнат от огъня в центъра му. Анес, „кротка и спокойна като априлско поточе“ (Еманюел) ви очароваше най-напред със свежестта си, преди да ви обгърне с пламъците си.
Глухо по времето на Еманюел, съперничеството на двете жени избухна в открита борба за власт след смъртта на старата Мену. Словесната война бушува цели седмици, преди да се превърне в бой с юмруци. Тогава под смаяния поглед на единствения свидетел, Пейсу, се намеси Миет и тя „зашлеви здравата и двете“. След което им поиска прошка, разцелува ги и ги утеши и с това осигури надмощието си както с добротата си, така и със силата си.
С тиранията си Колен превърна двете съпернички в свои врагове и това допринесе за помирението им. Те се съюзиха срещу него и го отрупаха със стрелички. За жалост тази игра им хареса и те я разпростряха и сред останалите другари, така че при смъртта на Колен никой не можеше да им излезе наглава. Трябваше да проявя много твърдост и търпение, за да обезоръжа двете жени. Мисля, че всъщност те ни се сърдеха за свободата, която им предоставяхме, но и че не биха понесли да бъдат лишени от нея. Мисля също, че с Еманюел бе изчезнала една тяхна представа за баща и че те страдаха от това. Научих, че трите жени се събирали в стаята на Миет и ги сварих да плачат и да се молят пред масата, на която бе сложен като на олтар портретът на Еманюел. Не знам сбърках ли, или не: не им попречих. И те именно, заразявайки и жените от Ла Рок, организираха в края на краищата този култ към мъртвия герой, който е станал у нас почти втора религия.
През 79 година — за която вече казах как започна — благодарение на две плодородни години, благодарение също и на споразумението, сключено с Ла Рок, Малвил бе богат, ако да си богат, значи да имаш в изобилие жито, фураж и добитък. Пак през тази година ние имахме само едно разбойническо нападение, онова, в което Колен изгуби живота си. Макар че все така бяхме решени да бъдем бдителни, ние разменихме мисли с Ла Рок какво бихме правили, ако живеем в мир или по-скоро, ако имахме мигове на мирен живот, на каквито може би ни предстоеше да се радваме.