— Термометър… над крана… седемдесет градуса!
Чух го ясно, но измина миг, преди да разбера, че бе установил от термометъра, поставен над крана за водата, че температурата в избата се е повишила от плюс тринадесет на плюс седемдесет.
Почувствувах се облекчен. Не умирах от някаква необяснима болест: умирах от горещина… Но за мен думата все още бе само образ. Не си представях нито за миг, че температурата може да се повиши още и да стане смъртоносна. Нищо в дотогавашния ми опит не можеше да ми внуши мисълта, че може да се умре от горещина в една изба.
Успях да застана на колене и пълзешком, със страхотно усилие стигнах до ведрото за миене на бутилките. Вкопчих се с две ръце за него и с туптящо до ребрата ми сърце, с размътени очи, полузадушен, успях да се изправя и да натопя главата си и двете си ръце във водата. Изпитах чудесно усещане на свежест, което, предполагам, означаваше, че температурата на водата още не бе успяла да се уеднакви с останалата. Останах така толкова дълго, че сигурно щях да се удавя, ако двете ми ръце, които бяха стигнали дъното на ведрото, не се бяха опрели на него, за да ме изкарат оттам. Тогава забелязах, че пия от тази нечиста и винена вода, изхвърлена от чистачката на бутилки обратно във ведрото. После успях да се задържа прав и да видя ясно другарите си. Освен Колен — той сигурно бе чул думите на Тома — всички бяха още с дрехите си. Пейсу стоеше със затворени очи, като заспал. Момо беше още с пуловер. Той лежеше неподвижно, положил глава на коленете на старата Мену — и тя облегната на едно буре със затворени очи, с изтощено и съвършено безжизнено лице. Мейсоние ме гледаше с очи, в които се четяха отчаяние и безсилие. Разбрах, че ме бе видял, като пия, че и той иска да направи като мен, но нямаше сили да се довлече до ведрото.
Казах:
— Махнете си дрехите!
Исках да говоря авторитетно, но гласът ми ме изненада. Той излизаше между устните ми тънък, беззвучен, безсилен. Добавих с някаква безсмислена учтивост:
— Моля ви.
Пейсу не помръдна. Старата Мену отвори очи и направи усилие да свали пуловера на Момо, но не успя да повдигне тялото на сина си и плувнала в пот, отново се отпусна до бъчвата. Отваряше и затваряше ужасно мъчително устата си като задушаваща се риба. Мейсоние ме погледна и се залови да откопчава ризата си, но така бавно, сякаш никога нямаше да стигне до края.
А аз паднах на земята седешком до ведрото, задъхан, но втренчил поглед в отчаяните очи на Мейсоние, решен да му помогна, стига да намеря сили. Като се подпирах на лакът, блъснах се в един от двата металически кашона с по шест преградки, с които Момо бе сновал от майка си до мен. Преброих шест бутилки. Но мисълта ми работеше така зле, че трябваше два пъти да ги преброя. Взех най-близката бутилка. Стори ми се много тежка. Повдигнах я с голямо усилие до устните си и пих, смаян, че съм нагълтал мръсната вода, когато около мен имаше толкова вино. Течността бе топла и стипчива. Погълнах почти половината от бутилката. Така обилно се потях, че веждите ми, които при това бяха гъсти, не успяваха да задържат потта. Тя течеше непрекъснато в очите ми и ми пречеше да виждам. Обаче почувствувах малко силица да приижда и тръгнах към Мейсоние не вече на четири крака, а пълзешком на лявата страна, като носех с дясната ръка наполовина изпразнената бутилка.
Забелязах, че плочите под мен са много горещи. Спрях се да си поема дъх с обляно от пот лице и тяло, като че ли излизах от баня. Отметнах глава назад и видях покритите с нарези сводове над главата ми. Зле ги виждах поради слабата светлина на свещите, но имах впечатление, че те блестят от горещина, сякаш бяха нажежени до бяло. И там, затъпял, без дъх, като гледах как потта ми непрекъснато се стича по горещите плочи, си помислих, че сме затворени в тази изба като пилета във фурна с подута и плувнала в разтопена мазнина кожа. Но и тогава, дори в оня момент, когато бях стигнал до една, общо взето, точна представа за положението, аз погледнах на тази мисъл като на образ и — до такава степен логичното ми мислене бе парализирано — не си представях и за секунда какво става навън. Напротив, ако имах сили да отворя двете врати на малкия сводест коридор, да се изкача по стълбата и да изляза, щях да го направя, напълно убеден, че вън ще намеря ведрината, която бях оставил преди един час.
Стигнах до Мейсоние, подадох му бутилката, но видях, че не е в състояние да я поеме. Тогава натиках устието й между пресъхналите му и залепени устни. Отначало виното изтичаше навън, но щом устата му се овлажни, устните му стиснаха по-добре гърлото на бутилката и преглъщанията му станаха по-бързи. Изпитах голямо облекчение, като гледах бутилката да се изпразва, защото придържането й пред устата му бе за мен огромно усилие, и когато той свърши, едва имах сили да я сложа на земята. Тогава Мейсоние обърна глава към мен, без да говори, но с толкова жалък и така детски израз на благодарност, че в състоянието, в което се намирах, бях готов да се разплача. Същевременно обаче обстоятелството, че съм му помогнал, ми възвърна силите. Помогнах му да се съблече. Като свърши, поставих дрехите му под него и под мене като преграда от горещите плочи и опрял глава близо до него, в една бъчва, навярно съм изгубил съзнание за няколко мига, защото изведнаж се запитах къде съм и какво правя тук. Всичко пред мен бе тъмно и неясно, помислих, че потта ми пречи да виждам. С нечувано усилие прекарах ръка по очите си, но неяснотата продължи още няколко мига: нямах сили дори да акомодирам зрението си.