Когато зрението ми отново стана по-ясно, видях, че Колен и Тома се суетят около Пейсу — разсъбличаха го и го караха да пие, а като завъртях с мъка глава надясно, забелязах Момо и майка му един до друг съвсем голи, старата Мену със затворени очи, сгъната одве подобно на праисторическите скелети, откривани в надгробните могили. Запитах се как ли е намерила сили да се разсъблече и особено да съблече сина си, но веднага престанах да мисля за това, защото ми хрумна нещо, което изискваше всичките ми сили: да пропълзя към ведрото и цял да се потопя. Как съм стигнал, не зная, защото плочите пареха, но се виждам пред ведрото как се силя отчаяно да се изправя, опирам се с лявата си ръка до стената и начаса я отдръпвам, като че ли съм докоснал нажежена до червено метална плоча. И все пак трябва да съм успял, защото се оказвам седнал във водата, с вдигнати до брадата колене, които служат за опора на главата ми — само тя е останала вън от водата. Уверен съм, защото по-късно размислих, че това е било най-горещата баня в живота ми и все пак в оня момент изпитах изумително усещане на свежест. Спомням си също, че няколко пъти пих. Предполагам, че съм се унесъл, защото внезапно се събуждам от ужасно сепване, тъй като виждам, че вратата на избата се отваря и през нея минава човек.
Гледам го. Той прави две крачки навътре и се олюлява изправен. Гол е. Косите и веждите му са изчезнали, тялото му е алено и подуто, сякаш са го държали във вряла вода и — което ме ужасява и изпълва със страх — кърваво месо виси на парцали от гърдите, слабините и краката му. Въпреки това той стои не знам как изправен, гледа ме и макар лицето му да е направо една кървяща рана, по очите го познавам кой е: това е Жермен, работникът от Седемте бука.
Промълвям:
— Жермен!
Мигом, сякаш бе чакал само този въпрос, той се строполява, преобръща се и остава прострян по гръб, неподвижен, разкрачен, с разперени ръце. Същевременно от вратата, останала отворена, върху мен връхлита толкова жарък въздух, че решавам да изляза от ведрото и да я затворя и — нещо нечувано! — успявам да сторя това пълзешком или на четири крака — не зная, обаче с цялата си тежест наблягам по тежката дъбова врата, най-после тя се раздвижва и аз чувам с огромно облекчение щракването на резето.
Задъхвам се, пот струи от мен, плочите парят краката ми и аз се питам с неизразима мъка дали ще успея да се върна във ведрото. Отпуснал съм се отмалял на лакти и колене, с увиснала глава, на няколко метра само от Жермен, и нямам сила дори да отида до него. Но няма смисъл. Зная. Той е мъртъв. И там изведнаж, така както стоя и нямам сили дори да вдигна глава, с опалени от плочите лакти и колене, разбирам в миг на прозрение, че ние сме заобиколени от огнен океан, където всичко — хора, животни и растения — е изгоряло.
IV
Препрочитам написаното и в очите ми се набиват някои неща, които не бях забелязал, преди да направя това повествование. Запитвам се например как Жермен — агонизиращ, съблечен от огъня, останал дори без кожата си, клетият! — бе намерил сили да стигне чак до нас. Предполагам, че като е получил в Седемте бука някакво бързо съобщение от клиент и след като не е можел да се свърже с мен по телефона, понеже е знаел, че съм в избата, е тръгнал с мотоцикъла си и е бил изненадан, когато е влизал в Малвил, тоест на място, където е бил сравнително защитен чрез скалата от огнената завеса. При това предположение той навярно е бил, така да се каже, само близнат от крайчеца на гигантския огнен език, който се е разпространявал като светкавица от север към юг. Това, мисля, обяснява защо той не е бил изгорен като повечето от хората в Малжак, от които останаха само няколко почерпели кости под слой пепел.
Ако Жермен бе пристигнал няколко секунди по-рано в двора на главната кула, щеше може би да спаси живота си. Всъщност самият замък пострада малко, тъй като огромната скала, която се възвишава над него откъм север, бе застанала между пламъците и него.