И друго ми прави силно впечатление: от момента, в който влаковият грохот (този израз отново ми се вижда смешен) избухна в избата, последван от онази страхотна жар като от пещ, у моите другари, а и у мен самия настъпи нещо като парализа на крайниците, на словото и дори на мисълта. Говорехме много малко, движехме се още по-малко и най-изненадващото, както вече отбелязах, е, че никак не ми бе ясно какво е станало преди появата на Жермен. Дори и тогава мислите ми продължаваха да са смътни, така че не вадех никакви заключения от прекъсването на електрическия ток, от упоритото мълчание на радиостанциите, от нечовешкия грохот и от ужасяващото повишаване на температурата.
Едновременно със способността да разсъждавам, изгубих и представа за времето. И днес не мога да кажа колко минути бяха изтекли между мига, когато светлината изгасна, и момента, в който вратата се отвори при влизането на Жермен. Мисля, че това се дължи на обстоятелството, че във възприятията ми има много празноти, тъй като тази ми способност е действувала с прекъсвания и е била много намалена.
Загубих също така чувството за нравственост. Не веднага, защото най-напред се помъчих да помогна на Мейсоние. Но това бе — ако мога така да се изразя — последен проблясък. Не се сетих, че завземането на единственото ведро с вода, потапянето ми в него и така продължителното ми стоене във водата не бе нещо алтруистично. От друга страна, ако не бях постъпил така, щях ли да имам сили да припълзя по колене и ръце и да тласна вратата, която Жермен бе оставил отворена? По-късно забелязах, че никой от другарите ми не помръдна, макар очите им да бяха приковани в отвора със страдалческо изражение. Казах, че отмалял, отпуснал глава и припълзял почти на метър от Жермен, аз нямах сили да стигна до него. По-добре би било да кажа „смелост“, а не „сили“, защото след това успях да се върна във ведрото. Всъщност бях още под напора на ужаса, който бях изпитал, когато видях появата на подутото му и кървящо тяло с полуоткъснати парчета плът, виснали подобно на парцали от скъсана по време на някаква битка риза. Жермен бе едър и силен и може би защото аз се бях строполил ниско и отразената му по сводовете сянка бе неимоверно уголемена от свещите, но той ми се стори огромен и страшен, сякаш бе влязла самата Смърт, а не една от жертвите й. Освен това той бе изправен, а нашето омаломощение ни бе приравнило със земята. И още нещо: той се клатеше напред-назад, като ме гледаше втренчено със сините си пронизващи очи, и в това клатушкане на мен ми се стори, че чета някаква угроза, като че ли щеше да се строполи върху ми и да ме унищожи.
Достигнах ведрото, но за голяма моя изненада се отказах да вляза вътре, след като, потапяйки ръка, открих, че водата е много гореща. От това трябваше да заключа, че усещането ми е измамно и че то означаваше всъщност, че въздухът наоколо започва да изстива, но аз нито за миг не помислих за това, не се и сетих да погледна термометъра над водния кран. Само една мисъл ме владееше: да избягна допира с плочите. Изкачих се не без мъка на две допрени едно до друго бурета с вино. Настаних се на тях напреко, седнал на празното между двете дъги, като вдигнах от едната страна краката си, а от другата — тялото. Дървото почти ми даде усещане за прохлада и удобство, но то не трая дълго, много се измъчвах, макар мъките ми да идваха от друго. Вече се потях по-малко и не се задъхвах, обаче дланите, колената, кръстът и седалищните части, с една дума, всички части на тялото, които бяха имали допир с пода, ме боляха. Около себе си чувах кратки охкания и мигом помислих за другарите си с живо чувство на безпокойство до момента, в който усетих със срам, че охкам аз. Но за това по-късно си дадох сметка. Няма нищо по-субективно от болката, защото в действителност онази, която изпитвах, не съответствуваше на предизвикалите я съвсем повърхностни изгаряния. Забравих ги, щом си възстанових малко силите и поднових усилията си.
За доказателство, че изгарянията не бяха тежки, заспах и навярно съм спал известно време; като се събудих, забелязах, че големите свещи от стенните свещници бяха изгорели и че някой бе запалил други, малко по-надалеч. Тогава почувствувах леден хлад по цялото си тяло и особено на гърба. Тръпнех. Потърсих с очи дрехите си, но не ги видях, без да усетя, намислих друго и реших да сляза от буретата и да отида да видя термометъра. Придвижването ми бе извънредно мъчително. Мускулите ми бяха вкоравени, почти парализирани, а дланите ме боляха при всяко движение. Термометърът показваше плюс тридесет, но аз напразно си казвах, че все още е топло и няма никакви причини да треперя от студ; разумът ми не успя да прекрати тръпките. Когато се обърнах, видях, че Пейсу се е изправил и се е опрял до едно буре — обличаше се. Странно — видях само него, макар че и другите бяха там. Сякаш изморените ми очи отказваха да възприемат повече от един предмет наведнаж.