— Ти се обличаш? — запитах го аз глупаво.
— Да — отвърна ми той с омаломощен, но съвсем естествен глас, — обличам се. Прибирам се в къщи. Моята Ивет сигурно се тревожи.
Погледнах го. Щом заговори за жена си, в ума ми внезапно просветля. И чудно нещо — за мен това просветление имаше цвят, температура и форма. То бе бяло и леденостудено и като с нож ми разкъса сърцето. Гледах как Пейсу се облича и за първи път наистина разбрах какво е събитието, което изживявах.
— Какво ти е, че ме гледаш така? — запита ме Пейсу заядливо.
Наведох глава. Не знам защо, чувствувах се страшно виновен пред него.
— Нищо, старче, нищо отвърнах тихо.
— Ти ме погледна — каза той със същия тон, а ръцете му така трепереха, че не успяваше да сложи панталоните си.
Не му отговорих.
— Погледна ме, не можеш да отречеш — продължи той, като ми хвърли ненавистен и гневен поглед, станал жалък поради изтощението му.
Замълчах. Исках нещо да кажа, но не знаех какво. Потърсих с поглед наоколо подкрепа. И тогава видях другарите си. По-скоро — видях ги един подир друг с повтарящо се мъчително усилие, от което ми се доповръща.
Старата Мену седеше мъртвобледа — Момо беше опрял глава на коленете й; с незабележимо движение тя галеше с мършавите си пръсти мръсните му коси. Мейсоние и Колен бяха седнали един до друг като истукани, с блуждаещи, наведени очи. Прав, опрян до една бъчва, Тома държеше в едната си ръка включения транзистор на Момо, а с другата въртеше безспирно и извънредно бавно стрелката от единия до другия край на скалата, търсейки всуе да долови човешки глас от света. Заслушаното му лице имаше не само чертите, но и цвета и почти твърдостта на гръцка статуя.
Никой не отвърна на погледа ми. И в оня миг — спомням си — аз им се разсърдих смъртно със същото чувство на безсилна ненавист, с което Пейсу бе ме погледнал. Както новороденото дете, което извиква от болка, когато въздухът прониква в дробовете му, ние бяхме изживели толкова дълги часове вглъбени в себе си, че ни бе много трудно да намерим отново връзка с другите.
У мене се промъкна изкусителната мисъл да оставя Пейсу да прави каквото иска. Казах си, като наблягах с грубост: „Хубаво де, щом мисли така, да върши каквото ще, голяма работа.“ Бях така изненадан от толкова низост, че веднага реагирах в обратния смисъл и изпаднах в разнеженост: „Пейсу, стари приятелю Пейсу!“
Наведох глава. Потънал бях в дълбок смут. Реакциите ми бяха крайни и нито една от тях не ми бе присъща.
Казах някак си смирено, сякаш се чувствувах виновен:
— Може би сега е още опасно да се излиза.
Щом произнесох тези думи, те ми се сториха почти смешни, до такава степен не отговаряха на сериозността на положението. Но дори и така те раздразниха Пейсу и той каза враждебно, със стиснати зъби, но с отмалял като моя глас:
— Опасно? Защо опасно? Откъде знаеш, че е опасно?
При това думите му звучаха твърде фалшиво. Като че ли разиграваше някаква комедия. Разбирах каква бе тази комедия и ми идеше да се разплача. Наведох глава и тогава отново от умора и отчаяние едва не оставих всичко на самотек. Помогнаха ми — когато вдигнах глава — очите на Пейсу. Те бяха разярени, но същевременно молеха. Те умоляваха нищо да не казвам, да го оставя колкото се може по-продължително в заслепление, сякаш моите думи притежаваха власт да предизвикат изцяло сполетяла го ужасна беда.
Сигурен бях сега: той бе разбрал — както Колен, както и Мейсоние. Те обаче се опитваха да избягат от жестоката загуба под прикритието на изумлението и вцепенеността, докато Пейсу се бе устремил напред, отричайки всичко, готов да тича със затворени очи до изпепеления си дом.
Започнах мислено много изречения и почти се спрях на едно от тях: „Ти естествено разбираш, Пейсу, че ако се съди по температурата тук…“ Не, не можех да кажа това. Беше много ясно. Отново наведох глава и изрекох упорито:
— Не можеш да тръгнеш така.
— Ти ли ще ми попречиш? — запита Пейсу с предизвикателен тон.
Той говореше тихо, като същевременно правеше жалко усилие да изправи широките си рамене.
Не отговорих нищо. В ноздрите и гърлото си усещах блудкаво-сладникава миризма, от която ми се повдигаше. Когато двата свещника с по две свещи всеки бяха угаснали, някой — може би Тома — бе запалил следващия свещник, така че онази част на избата, където бях, до водния кран, бе потънала почти цялата в сянка. Трябваше ми малко време, за да разбера, че миризмата, от която ми призляваше, идеше от тялото на Жермен, проснато до вратата.