Свърших доста преди другите, но като потърсих кашона с пълните бутилки, видях, че е празен. Не съм бил, значи, единственият, който е утолявал жаждата си, от което се почувствувах щастлив, тъй като започнах да изпитвам угризения, задето бях заел ведрото толкова дълго. Взех две празни бутилки, напълних ги с вино и раздадох отново чашите и този път, без да гледам коя чаша е пипал Момо, налях на всички. Докато пиеха безмълвни — също както бяха яли, — другарите ми гледаха втренчено с хлътналите си и премигващи очи пушения бут, сложен на бурето, на което Мену се бе опряла, за да отреже от него. Тя разбра погледите им, но не се трогна. Щом изпразни чашата си, зави отново бута с неумолимо точни движения и го окачи на мястото му — далеч от посегателствата, — над главите ни. С изключение на Пейсу ние все още бяхме голи и както стояхме прави, мълчаливи, поприведени от умора, втренчили жадно очи в окаченото на тъмния свод месо, не се различавахме твърде от човекоподобните маймуни, живели недалеч от Малвил в мамутовата пещера до Рюн в епохата, когато човек едва е започвал да се обособява от класа на бозайниците.
Коленете и дланите още ме боляха, но силите и съзнанието се възвръщаха в тялото ми едновременно и аз забелязах колко малко говорехме и как старателно избягвахме да коментираме станалото. В същия миг — за пръв път — аз се почувствувах стеснен, че съм гол. Старата Мену навярно изпита същото чувство, защото промълви неодобрително:
— Ама и аз как съм, все пак!
Каза го на френски — език на официалности и учтиви чувства. Тя започна начаса да се облича — всички я последваха — и междувременно продължи на тукашното наречие, високо и със съвсем друг глас:
— Та и не съм хубавица да съблазнявам хората!
Докато се обличах, поглеждах крадешком към Колен и Мейсоние и колкото можех по-малко към Пейсу. Голобрадото и с хлътнали бузи лице на Мейсоние се бе източило, а очите му не спираха да премигват. По лицето на Колен все още стоеше ладиевидната му усмивка, но странно неестествена и замръзнала и без никаква връзка с мъката, която четях в очите му. Колкото до Пейсу, който нямаше вече никаква причина да стои — след като бе хапнал и пил, — той не даваше и вид да си тръгва и аз старателно се мъчех да не забележи, че го гледам, за да не го накарам отново да скочи. Добрите му пълни устни трепереха, широките му бузи конвулсивно потрепваха и с отпуснатите си безсилно ръце и леко приведени колене той изглеждаше без воля, без надежда. Забелязах, че поглежда често към Мену, сякаш очакваше тя да му нареди какво да прави.
Доближих се до Тома. Доста лошо го виждах, тъй като тази част на зимника бе в сянка.
— Според теб опасно ли е да се излиза? — запитах го тихо.
— Ако имаш пред вид температурата — не. Тя спадна.
— А има ли друго?
— Разбира се. Радиоактивният прах.
Погледнах го. Не бях помислил за радиоактивен прах. Забелязах също, че у Тома нямаше никакво съмнение по отношение естеството на събитието.
— Тогава по-добре да изчакаме, нали? — запитах.
Тома вдигна рамене. Лицето му бе безжизнено, а гласът му — безизразен.
— Радиоактивен прах може да падне след месец, два, три…
— Тогава?
— Ако ми разрешиш да изляза да взема гайгеровия брояч на чичо ти от твоя шкаф, ще бъдем наясно. Поне за момента.
— Нали ще се изложиш на опасност!
Лицето му остана неподвижно, сякаш каменен блок.
— Знаеш ли — каза той със същия мрачен глас на автомат, — при всички случаи възможностите да оцелеем са съвсем ограничени. Без животни, без растителност това не може дълго да трае.
— По-тихо — казах аз, като забелязах, че без да смеят да се приближат, другите като че надаваха ухо.
Без да кажа дума, извадих от джоба си ключа от моя шкаф и му го подадох. Тома веднага нахлузи мушамата си, сложи мотоциклетния си шлем, големите си непропускаеми очила и ръкавиците. Екипиран така, той изглеждаше доста страшен, тъй като мушамата и шлемът бяха черни.
— Това защитно ли е? — запитах с угаснал глас, като го пипах с ръка.
Зад стъклата очите му бяха все така безизразни, но по застиналото му лице премина лека гримаса.
— Да речем, че това е все пак по-добре, отколкото да си гол.
Щом той излезе, Мейсоние се доближи до мен.
— Какво смята да прави? — запита ме тихо.
— Да измери радиоактивността.
Мейсоние ме изгледа с хлътналите си очи. Устните му трепереха.
— Той смята, че е бомба?