— Да.
— А ти?
— И аз.
— А! — рече Мейсоние и млъкна.
Нямаше нищо друго освен това „А!“ и това мълчание. Той дори не премигваше, стоеше със сведени очи. Дългото му лице бе восъчнобледо. Хвърлих поглед на Колен, и Пейсу. Те ни гледаха, но не се доближаваха до нас. Раздвоени между жаждата да знаят и страха да научат най-лошото, те стояха като парализирани. Лицата им бяха безизразни.
Тома се върна след десет минути със слушалки на ушите и с гайгеровия брояч в ръка. Той каза кратко:
— Отрицателен в първата крепост. Засега.
После коленичи пред Жермен и мина с брояча по тялото му.
— Също отрицателен.
Обърнах се към другите и казах с властен тон:
— Ще се качим с Тома на главната кула, за да разберем какво е станало. Не мърдайте оттук. Ще се върнем след няколко минути.
Очаквах възраженията на останалите трима, но не стана нищо подобно. Те бяха в онова състояние на слисване, обърканост и отпадналост, при което каквото и да било нареждане, дадено със заповеднически тон, веднага се приема. Бях сигурен, че няма да мръднат от зимника.
Щом стигнахме до малкия двор, затворен между главната крепостна кула, подвижния мост и жилището в стил ренесанс, Тома ми направи знак да спра и пак започна системно да обхожда с брояча земята. Гледах го със сухо гърло, без да напускам входа на избата. Горещината ме обгърна начаса; наистина бе много по-голяма от онази, която цареше вътре. Не зная защо, но и не помислих да разбера колко е, като погледна термометъра, който бях взел със себе си.
Небето бе оловносиво, светлинността — съвсем слаба. Погледнах часовника си: девет часът и десет минути. Затъпял, с размекнат мозък, аз се питах смътно дали съдбовният ден вече свършва, или е следната сутрин. Безсмислен въпрос — досетих се след усилен размисъл, който ми се стори много мъчителен — на Великден в девет часа вечерта бе вече нощ. Следователно наистина бе сутринта на 12-и: бяхме прекарали в избата един ден и една нощ.
Над главите ни нямаше нито синева, нито облаци, а някакво покривало — тъмносиво, еднообразно, — което сякаш ни затваряше като под връшник. Думата „връшник“ предава напълно впечатлението за полумрак, за тежест и за задушаване, което получавах от небето. Като повдигнах очи, видях, че замъкът не бе пострадал, освен дето камъните, в издаващата се малко над скалата част от главната кула, бяха станали ръждивочервени.
Потта пак взе да се стича по лицето ми и аз най-сетне се сетих да погледна термометъра. Той показваше плюс 50. По вековните плочи, които Тома обхождаше с брояча, имаше трупове на полуовъглени птици: свраки и гълъби. Това бяха обичайните гости на кулата и аз понякога се оплаквах от гугукането на гълъбите и от крясъците на свраките. Нямаше вече да имам от какво да се оплаквам. Навред бе тихо освен нейде далеч, доловим само ако се вслушаш непрестанен низ от пращене и съскане.
— Отрицателен — каза Тома, връщайки се към мен с плувнало в пот лице.
Разбрах какво казва, но не знам защо лаконичността му ме раздразни. Настъпи мълчание и понеже той не помръдваше, сякаш се вслушваше внимателно в нещо, аз казах нетърпеливо:
— Продължаваме ли?
Тома погледна към небето, без да ми отговори.
— Добре, да вървим — продължих аз, като едва се сдържах от раздразнение.
Това раздразнение се дължеше, мисля, на крайната умора, на мъката и на горещината. Слушането, говоренето и само гледането на други хора бе извънредно мъчително. Добавих:
— Имам бинокъл, ще отида да го взема.
В стаята ми на втория етаж на главната кула цареше страхотна горещина, но всичко, както ми се стори, бе непокътнато освен оловото, в чиито обковки бяха поставени малките четвъртити стъкла на прозореца; на места то бе текло по стъклото от външната страна. Докато търсех бинокъла си поред във всичките чекмеджета на скрина, Тома взе слушалката на телефона, постави я на ухото си и няколко пъти се опита да получи връзка. С бузи, облени в пот, аз му хвърлих зъл поглед, сякаш го укорявах за краткия лъч надежда, породена от опита му.
— Мъртъв — каза той.
Вдигнах гневно рамене.
— Все пак трябваше да се провери — отвърна Тома с нещо, което почти наподобяваше прилив на досада.
— Ето го бинокъла — казах малко засрамено.
Въпреки всичко почувствувах се неспособен да овладея нещо като безсилна и свадлива враждебност, която изпитвах към себеподобните ми. Окачих бинокъла на врата си и започнах да изкачвам, последван от Тома, последния етаж на витлообразната стълба. Там горещината бе задушаваща. Спънах се няколко пъти по изтърканите каменни стъпала, задържах се с дясната ръка в перилото и отново започна да ми пари. Бинокълът се люшкаше на гърдите ми. Тежестта на ремъка му по врата ми ми се струваше непоносима.