Когато се излезе по витлообразната стълба на кулата на открито, не се вижда нищо, тъй като около цялата тераса на около два метра и половина височина се издига квадратна стена. Каменните стъпала, на които не съответствуват други на обратната стена и стърчат навън по стената, отвеждат до парапет, широк един метър, но без предпазна ограда. Този именно парапет, откъдето се откриваше просторна гледка, моят чичо смяташе за опасен за мен, когато бях дванадесетгодишен.
Спрях се да отдъхна. Никакво небе. Същото възсивкаво оловно покривало се простираше чак до хоризонта. Въздухът бе направо жарък и коленете ми трепереха, докато изкачвах с усилие последните стъпала, дишайки на пресекулки, а потта се стичаше от челото ми по камъните. Не се качих на парапета. Не бях много сигурен за равновесието си. Застанах прав на последното стъпало, а Тома — на предпоследното.
Първото, което видях, нямах нужда от бинокъл, за да го видя. Седемте бука вече догаряха. Срутени покриви, прозорци и врати: друго нищо не се виждаше. Стърчаха само още части от почернели стени, изправени на сивия небесен фон, и тук-таме — парче дърво, щръкнало из земята като кол. Нямаше никакъв полъх. Черен, гъст пушек излизаше право нагоре от развалините и на места се виждаше как по земята прибягват алени пламъци, ту високи, ту ниски, сякаш под тях самите имаше огън.
Малко по-надалеч, отдясно, едва разпознах Малжак. Камбанарията бе изчезнала. Пощата — също. Обикновено тя личеше, защото грозната й двуетажна постройка се открояваше на преден план по пътя, минаващ по склона на хълма за Ла Рок. Цялото село като че ли бе смазано с един удар и разпръснато по земята. Нито едно листенце. Нито един керемиден покрив. Всичко бе пепелносиво, черно, освен когато някое пламъче избухнеше, за да умре, и то почти начаса.
Доближих бинокъла до очите си и го нагласих с разтреперани ръце. Къщата на Колен беше в града, а на Мейсоние — малко извън, на склона към Ле Рюн. Не открих и следа от първата, но намерих къде е била втората по острия край на един покрив, който не се бе съборил. От чифлика на Пейсу и от хубавите му канадски борове около него не бе останало нищо освен малко черно хълмче.
Свалих бинокъла и казах тихо:
— Нищо не е останало.
Тома наведе глава и не отговори.
Би трябвало да кажа: „Никой не е останал“, защото бе очевидно още при пръв поглед, че освен нашата малка група целият тукашен край с всичките му жители е мъртъв. Познавах добре и от дълго време гледката отгоре от кулата. Когато чичо ми ми даде за първи път бинокъла си, прекарах цял следобед, с момчетата от Клуба, легнал на парапета (и сега усещам приятната топлина на камъка по голите си бедра), за да разпозная всичките чифлици, сгушени между хълмовете. Всичко това, разбира се, сред изобилие от крясъци, ругатни и мъжки предизвикателства. „Слушай, тъпако, я погледни, не е ли това «Фавлар» там, между «Ле Бори» и «Ла Волпиниер»? Пепел ли имаш в очите си? Обзалагам се на пакет цигари, че това е «Фавлар». «Кюсак» ли? Баба ти «Кюсак»! Обзалагам се на каквото щеш, че не е «Кюсак»! Дори «Кюсак» е ей там, вляво, до «Галина̀», който разпознавам по навеса му за тютюна!“
А сега гледах към тези чифлици, които винаги бях виждал на това място, „Фавлар“, „Кюсак“, „Галина̀“, „Ле Бори“, „Ла Волпиниер“ и още много други — по-далечни, които знаех по име, но чиито собственици не винаги познавах, но виждах само черни развалини и гори в пламъци.
В нашия край не е да липсват гори. Лете, като погледнеш отгоре от кулата, виждаш до безкрая свежи тъмнозелени вълни от кестенови гори, пресечени на места от борове или дъбове, а в долините — от редици тополи, засадени там за бъдещо използуване, които дотогава пресичаха красиво в отвесни ивици пейзажа, а до чифлиците се възвишаваха самотно провансалски кипариси — скъпи дървета, поставени там за удоволствие и представителност.
А сега тополи, кипариси, дъбове и борове — всичко бе изчезнало. Що се отнася до огромните кестенови гори, които покриваха цели бърда, като оставяха само няколко оголени просеки на билото, колкото да има място за ливади и за постройки — на равното или на полегатия склон, — там се виждаха само пламъци и из пламъците — почернели колове, които умираха с пукота и свистенето, доловени от мен на излизане от избата. В същото време смъкналите се от дърветата по земята грамади клони продължаваха да горят, така че огнената линия, слята с хълмистия склон, оставяше впечатление, като че ли самата земя се бе запалила.
По шосето за Ле Рюн, малко по-долу от сриналия се и почернял замък Рузи, забелязах умряло куче. Видях го във всичките му подробности, тъй като шосето бе близо, а бинокълът ми увеличаваше доста предметите. Ще ми кажете: „Умряло куче, когато толкова хора загубиха живота си!“ Вярно е, но има разлика между онова, което знаеш, и това, което виждаш. Знаех, че в селата и чифлиците около Малвил стотици същества бяха горели като факли, но след птиците по двора това куче бе единственият труп, който видях, и в обстоятелствата на неговата смърт имаше една ужасна подробност, която ме порази. Нещастното животно навярно се е опитало да избяга от нивата или от двора, където е било, и като е излязло на пътя, откъдето обикновено е минавало, краката му са се впримчили в разтопения катран на асфалта и то е умряло там, заклеяно, изпечено на място. Ясно виждах в бинокъла четирите крака, впримчени във възчерната чакълеста каша, която в момента, когато кучето се е строполило, се е разтеглила около краката му, но без да се прекъсне, затваряйки всеки от тях в малък конус.