Без да погледна Тома, без дори да се усетя, че той е там, сякаш след всичко случило се отношенията от човек към човек бяха станали невъзможни, аз повтарях полугласно: „Ужасно, ужасно, ужасно!“ Това бе някаква маниакална литанѝя, която не успявах да спра. Стегнато като в менгеме гърло, треперещи ръце, плувнали в пот очи и като се изключи ужасът, който изпитвах, изпразнен мозък. Появи се някакъв полъх. Поех дълбоко дъх и веднага в тялото ми навлезе отровна воня от мърша и от изгоряло с такъв напор, че ми се стори, че излиза от мен. До повръщане. Имах чувството, че съм жив труп. Това бе остра, сладникава миризма на гнило; тя нахлу в мен и аз щях да я нося докрай. Светът се бе превърнал в братска могила, а мен, мен ме бяха оставили сам на това гробище заедно с другарите ми, за да заровим мъртвите и да живеем в тяхната воня.
Говорех безсмислици и мисля, усетих, че е така, защото се обърнах и посочих на Тома, че искам да сляза. Щом стъпих на плочника на кулата, където високият парапет скриваше от мен гледката на пожарищата, аз клекнах на пети, опустошен и безжизнен. Не знам колко време съм останал в това състояние на отчаяние, което вече приличаше на смърт. То бе нещо като психическа кома, при която, без да губя напълно съзнание, нямах вече нито рефлекси, нито воля.
Усетих до рамото си рамото на Тома и като обърнах глава към него с мудност, която ме учуди, видях прикованите в мен очи. Трудно ми бе да си изясня погледа му, но когато успях, разбрах какво искаха да ми кажат неговите очи, а те го изразяваха още по-силно и защото и той бе изпаднал в същото състояние като мен и не успяваше да продума.
Погледнах устните на Тома. Те бяха безкръвни и сухи и когато заговори, а то бе, за да произнесе само една дума, — той с мъка ги отдели една от друга:
— … Разрешение…
Примигвайки, аз го погледнах с ново много мъчително усилие, защото усещах, че всеки момент мога пак да потъна в моята унесеност. И като изтръгвах думите от гърлото си, изплашен от неимоверната отпадналост на гласа си, казах:
— Какво… разрешение?
Отговорът се забави толкова много, че помислих, че Тома е в безсъзнание. Но по напрежението на рамото му до моето разбрах, че събира сили да заговори. Чух го едва-едва:
— Да се качим…
Изричайки това, той направи леко, късичко и болезнено движение с показалец, сгънат по посока на парапета. После довърши на един дъх:
— Да се хвърлим… Край.
Погледнах го. После отместих погледа си. И пак изпаднах в безразличие. Мислите ми бяха безразборни и смътни. Сред тях обаче се появи една по-ясна, която ми задържа вниманието. Ако бях имал жена и деца като Колен, Мейсоние и Пейсу, сега те щяха да са живи, човешкият род нямаше да е осъден на изчезване и аз щях да зная за кого да се боря. А сега трябваше да се върна в избата и да кажа на другите, че са загубили близките си и заедно с тях да чакам изчезването на човека.
— Е? — запита Тома едва чуто.
Аз поклатих глава.
— Не.
— Защо? — изрекоха устните на Тома, без да издадат нито звук.
— Другите.
Това, че отвърнах с известно прояснение на мисълта, ми подействува добре. Закашлях се силно и ми хрумна, че вцепенението, в което бях потънал, се дължеше както на погълнатия пушек, така и на страшния душевен удар, който бях получил. Направих усилие и станах.
— Избата.
Тръгнах, без да чакам Тома, с препъване по тясната витлообразна стълба и стигнах или по-скоро стоварих се чак долу. За щастие с оглед на посещения на туристи в Малвил бях поставил по извитата стълба желязно перило и аз се вкопчвах в него и изгарях дланта си всеки път, когато кракът ми прескочеше някое стъпало. Тома ме настигна в малкия двор между кулата и жилището и ми каза: „Конете ти!“ Аз отвърнах „Не!“ с глава и тръгнах още по-бързо, като потисках риданията си. Мисълта да ги видя ми вдъхваше ужас. Бях сигурен, че всички са мъртви. Имах само една мисъл: да се приютя колкото се може по-скоро в моето леговище.