Като наближихме, чу се смесица от цвилене, мучене и грухтене — всичко доста слабо. Идеха от пещерата, наречена от Биржита Родилно.
Завтекох се с всички сили, задминах Момо и стигнах там преди тях, вир-вода, с разтуптяно сърце. Там, в преградките, направени в дъното на пещерата, бяха Беламур — любимата кобила на Момо, четиринадесетгодишна и готова да се ожреби. Пренсес — една от холандските крави на Мену — в същото положение, и моята Амарант, още много млада, за да бъде оплодена, но която бях оставил там, защото риташе. И накрая — една огромна свиня, която всеки момент щеше да се опраси, наречена от старата Мену — без мое разрешение (но тя минаваше и без него) — Аделаид.
Животните бяха много пострадали. Бяха полегнали на хълбок, отслабнали, дишаха трудно, но в края на краищата бяха живи — хладината и дълбочината на пещерата ги бяха запазили. Не можех да се доближа до Беламур, защото Момо се беше вече хвърлил на врата й, въргаляше се с нея в тора и нежно цвилеше. Но Амарант, отпуснала глава встрани, в сламата, я изправи, щом влязох в преградката й, и насочи ноздри към пръстите ми, за да ги подуши. Старата Мену дори и не помисли да се кара на Момо, че разваля дрехите си в тора, тя бе изцяло заета с Пренсес, оглеждаше я, опипваше я и жалеше („Ох, горкичката ми, ох, миличката ми.“) После се залови със свинята, но без много да я доближава, защото Аделаид бе зла.
Проверих автоматичните поилки. Водата бе топла, но те работеха.
— Оиамаемаемик! (Отивам да взема ечемик!) — заяви Момо и тръгна по стълбата към етажа, където държах сеното.
— Не! Не! — каза старата Мену. — Не ечемик! Трици с вода и вино за всички. Дръпни се оттам, будала такъв — викна тя на Момо, — че панталонът ти е целият във фъшкии и ще вониш повече от Аделаид!
Оставих Амарант и набрах смелост да изляза от Родилното и да отида да погледна в другите боксове. Преди да погледна, разбрах по миризмата и аз сложих кърпа на носа си: така силно ме задушаваше вонята. Всичките животни бяха мъртви — не изгорели, а задушени от горещината. Боксовете, прилепени до стената и защитени от нея, не бяха изгорели. Но големите плоски камъни, които ги покриваха, бяха сигурно достигнали до висока температура, защото гредите отдолу — стар дъб за възстановителен строеж, твърд като метал — бяха станали на повърхността като изгоряла захар.
Старата Мену се върна с две бутилки вино и като го смеси с вода и трици, направи каша, която разпредели по копанките. Влязох в бокса на все още полегналата Амарант и като напълних шепата си, поднесох я под носа й. Тя подуши кашата, духна отгоре й с ноздри и като повдигна устни с отвращение, изяде я с половин уста, без особено усърдие. Като свърши, напълних отново шепата си и отново й я подадох. Тя ядеше по малко, безкрайно бавно. В това виждах нещо като ирония, защото толкова бях гладен, че почти ми се доядоха триците, които тя презираше. С ушите си следях обидите и нежностите, изсипвани до мен от Момо на Беламур, за да го накара да се храни, и насърченията — в миньорен тон, — с които старата Мену отрупваше Пренсес. Мену бе просто бутнала копанката под носа на свинята и съдейки по издаваните шумове, единствена тя бе отдала нужното уважение на нейното ядене.
— Върви ли, Мену? — запитах с по-висок глас.
— Не върви, а ти?
— Също не. А ти, Момо?
— Аеупача! (Тя е глупачка!) — отвърна разгневено Момо.
— Защото не можеш да им обясниш — поде старата Мену. — Говоренето и акълът все пак са много полезно нещо. Вземи Пренсес. Гладна е, но е толкова отслабнала, че дори не съзнава, че е гладна.
Клекнал на пети и почти схванат, аз все чаках Амарант да свърши да зобе храната от втората шепа. В същото време усетих с почуда, че нежно я ругая. Давах си отлично сметка: от тези животни зависеше дали ще живеем. Дори и конете, без които оранта нямаше да бъде възможна сега, когато изворите на бензин и газьол бяха пресъхнали.
Амарант бе в такова състояние, че нищо не приемаше. Тя бе положила изнурено муцуната си на земята в стойка на отрицание, която не ми казваше нищо добро. Улових я за кичура между двете уши и я насилих да вдигне глава, като й подадох кашата в шепата си. Без да я поеме, тя ме гледаше блуждаещо с големите си тъжни и кротки очи, сякаш да ми каже: „Ами че остави ме де, за какво ме мъчиш?“ Неспособна да стои на едно място, старата Мену ситнеше насам-натам с наперената си и отсечена походка, отиваше да нагледа свинята, връщаше се при Пренсес и непрекъснато си говореше — за себе си и за мен: