— Гледай я тая грамадна мръсница Аделаид, вече си е изяла кашата и сега ще й дам и храна. Тия животни са хитри. Като си помисля колко крави съм изгубила и колко едва не съм изпуснала при отелване! А ти и твоите коне — как няма една стиска прясна люцерна или листа от тис! Туй конете си умират от стомаха, а кравите — от задника. Ама я се опитай да накараш тая свиня да пукне! Само по броя на цицките й виждаш колко е силна. Каквато е яшна — същи паметник! Изтърсва ти малките си на дузина, без дори никого да главоболи. Шестнадесет ми направи веднаж тя, шестнадесет!
Бях много неспокоен за Амарант, но като слушах как старата Мену — така свързана с ежедневието и толкова свободна с вещите и животните — разговаря, сякаш нищо не се бе случило, самочувствието ми силно се подобряваше. Момо бе имал повече успех от мене с Беламур, знаех, че е така, защото ласките и цвиленията бяха заместили гнева и заплахите.
Старата Мену подаде глава през вратата на бокса.
— Върви ли, Еманюел?
— Не, никак.
Тя погледна Амарант.
— Ще й дам вода, смесена с вино и захар. Заеми се с Пренсес.
Минах в бокса на Пренсес. Чичо ми ми бе предал предразсъдъка си спрямо кравите, но все пак дебелата и добра Пренсес с четвъртитата си муцуна ме трогна. Тя бе там, търпелива и майчински добра, легнала на хълбок, разкрила огромния си корем и вимето си, което щеше да ни храни. Само като я гледах, както бях отслабнал, с разтреперани крака и с празен и разяждан от глад стомах — тя предизвикваше у мен ужасна жажда за мляко. Но не забравях, че тя още не се бе отелила и потисках това мъчително желание. Във възбуденото ми от глад съзнание и поради замаяната ми от време на време глава аз се виждах — като хранените от вълчицата Ромулус и Рем — как лежа под Пренсес и суча сладостно, стиснал с устни огромната издута цицка, от която незабавно щяха да бликнат в гърлото ми вълни топло мляко.
Бях потънал в тези блянове, когато старата Мену се върна от малката крепост при входа с кило захар в ръце, която се познаваше по кафявия амбалаж. А, разбира се, за животните тя не се скъпеше! Станах и като омагьосан отидох при нея. Гледах втренчено с пълна със слюнка уста хубавите късове бяла блестяща захар, които тя вземаше със слабата си черна ръка, за да ги хвърли в кофата с вода. Тя ме забеляза:
— Горкичкият ми Еманюел, ти си гладен!
— Да, доста гладен.
— Само че не мога нищо да ти дам, преди да се завърнат другите.
— Ами че аз нищо не съм ти искал — отвърнах с гордост, която прозвуча неискрено, но тя не й обърна внимание, защото ми даде три бучки захар, които аз приех.
Толкова даде и на Момо и той ги натика наведнаж в голямата си уста. А аз се постарах да счупя всяка бучка захар по средата, за да имам за по-дълго време. Забелязах, че Мену не си взе нищо.
— Ами ти, Мену?
— О, аз — отвърна тя, — аз съм дребна, не се нуждая като вас.
Подсладената топла вода, смесена с вино, хареса на Амарант, тя жадно я изпи, а след това прие и триците. Изпитах непознато удоволствие, като я видях да изяжда храната от шепите, които й подавах една подир друга. В оня момент — спомням си — ми дойде наум, че не обръщаме особено внимание на животните — дори и на село, където все пак те са много обичани, — сякаш е съвсем естествено те да съществуват, за да ни служат, да ни пренасят и да ни хранят. Гледах Амарант и черния крайчец на блестящите й зеници и все още поизплашеното бяло на очите й и си мислех: признателността ни не е достатъчна, не им благодарим достатъчно!
Изправих се. Погледнах часовника си. Бяха изминали три часа от идването ни тук. Излязох, олюлявайки се, от бокса и си спомних, че се бях нарочил да погреба Жермен преди завръщането на другите. Старата Мену и Момо се присъединиха към мен.
— Мисля, че всичко е наред — каза старата Мену.
За нищо на света тя не би казала, че животните са спасени. Би се побояла да не изкуси бога или дявола, все едно каква бе силата, която сега дебнеше словата на людете, за да ги накаже, щом те изразят твърде големи надежди.
V
Те се върнаха в един часа следобед с хлътнали и блуждаещи очи, целите в пепел, с изчернени лица и ръце. Пейсу беше гол до кръста. От ризата си бе направил вързоп, в който носеше костите или остатъци от кости, намерени в домовете им. Те не изрекоха нито дума, само дето Мейсоние ми поиска дъски и сечива; не пожелаха нищо да хапнат, нито да се измият, преди да са сковали едно малко сандъче, дълго 60 сантиметра и широко — 30. И сега виждам лицата им, когато свършилият коването Мейсоние вземаше една по една костите, за да ги сложи в сандъчето.