— Отивам да си легна — каза Мейсоние.
Бяха изминали едва двадесет минути, откакто бе дошъл и не бе казал и три думи. Бе дошъл, за да прогони самотата си, но самотата си той я носеше в себе си. Тя го бе последвала в нашата стая, а сега той щеше да я отнесе в своята.
— Лека нощ — казах аз.
— Лека нощ — каза Тома.
Мейсоние не отговори. Чух изскърцването на затварящата се врата. След четвърт час аз станах и почуках на вратата му.
— Тома спи — излъгах го, — нали не те безпокоя?
— Не, не — отвърна ми той с изгаснал глас.
Приближих се пипнешком до малкото тръстиково бюро, което бях сложил там за Биржита. Казах, за да запълня мълчанието:
— Нищо не се вижда.
И Мейсоние ми отговори странно, със същия беззвучен глас:
— Питам се дали утре ще съмне.
Напипах малкото тръстиково кресло на Биржита и при докосването му си спомних. Последния път, когато бях седнал на него, Биржита бе застанала права и гола между краката ми и аз я милвах. Не зная дали под влияние на този спомен, но вместо да седна, аз останах прав, опрял ръце на облегалката.
— Не ти ли е скучно тук сам, Мейсоние? Не искаш ли да те настаня в стаята на Колен и Пейсу?
— Не, благодаря — отвърна той със същия слаб и морен глас. — За да слушам Пейсу да говори непрекъснато за своите ли? Благодаря! Стига ми това, дето ми е в главата.
Почаках, но нищо не последва. Знаех си го: нищо нямаше да каже. Нито дума. Нито за Матилд, нито за двете момченца. И тогава изведнаж си спомних имената им: Франсис и Жерар. Шест и четири години.
— Както искаш — казах.
— Благодаря — наистина много си внимателен, Еманюел — отвърна той и толкова бе силен навикът на учтивостта, че за да произнесе обичайната формула, възвърна за няколко секунди нормалния си глас.
— Добре тогава, аз си отивам — казах.
— Не те пъдя — отвърна ми той със същия тон. — Ти си си у дома.
— И ти също — отвърнах аз живо. — Малвил е на всички ни.
Но по това той нищо не каза.
— Хайде, до утре!
— Все пак — изрече той и гласът му отново заглъхна. — На четиридесет години човек не е много стар.
Почаках мълчаливо, но нищо не последва.
— Не е много стар за какво? — запитах след малко.
— Ами ако останем живи и най-малко тридесет години пред нас… И нищо, нищо.
— Искаш да кажеш без жена?
— Не само.
Той искаше да каже всъщност „без деца“, но самата дума не успя да произнесе.
— Хайде — повторих аз. — Оставям те.
Пипнешком намерих ръката му и я стиснах. Той едва отговори на моето стискане.
Онова, което Мейсоние изпитваше, аз го чувствувах почти физически като някаква зараза и то бе така жестоко, че ми стана по-леко, когато се прибрах в стаята си. Но там намерих нещо може би още по-страшно. С една степен повече свенливост и сдържаност.
— Как е? — запита Тома полугласно и аз му бях признателен за интереса му към Мейсоние.
— Можеш да си представиш.
— Да — каза той.
И добави:
— Имах племенници в XIV район.
Също така две сестри и роднини, знаех го. Всичките в Париж.
Допълних:
— Мейсоние имаше две момченца. Обожаваше ги.
— А жена си?
— По-малко. Тя му правеше сцени заради политическите му убеждения. Смяташе, че с това губи клиенти.
— Така ли беше?
— Да, така. Горкият Мейсоние, в Малжак му се налагаше да се бори на два фронта: срещу кмета и клерикалите. И в къщи — с жена си.
— Виждам — рече Тома.
Но той каза това малко сухо и раздразнено, сякаш нямаше страдание в излишък, което да отдаде на Мейсоние. Всъщност аз единствен бях на разположение, както и старата Мену, тъй като не бяхме загубили близки. Сестрите си не смятах за такива.
Докато Тома мълчеше в тъмното, аз се опитах да оползотворя безсъницата си, за да си вдъхна малко надежда. Мислех за Ла Рок. Мислех за него, защото Ла Рок — градче, отстоящо от нас на около петнадесет километра — бе стара крепост, построена на склона на един хълм и защитена от север, като Малвил, от скала. От кулата тази сутрин не бях видял нищо от тази страна, но при всички случаи Ла Рок можеше да се забележи от Малвил само при много добра видимост. А да опитаме да отидем до Ла Рок пеш, за да бъдем наясно, скоро нямаше да е възможно, ако се съди по това колко време бе трябвало на Тома и другите, за да изминат единия километър и половина, който ни делеше от Малжак.
— Метрото или подземните паркинги — каза изведнаж Тома.
В гласа му, в гласа на Мейсоние, а навярно и в моя, вземаше връх не скръбта, а някакво мрачно учудване. И онова, което изпитвах освен изумлението, бе някакво размекнато изтръпване. Мисълта ми бе смътна, безкрайно бавна. Не успявах да свързвам нещата. Необходими ми бяха няколко секунди, за да разбера какво иска да каже Тома.