— Знаеш подземния паркинг на Шан-з-Елизе? — продължи той със същия слаб, но ясен глас.
— Да.
— Нищожна вероятност — каза Тома. — Хората, които са били в паркинга или в метрото, да, много ми се иска те да са се спасили. В оня момент. Но после?
— Какво „после“?
— После — уловени като плъхове. Тичащи от единия изход до другия, а те — затрупани под развалини.
— Може би не всички — казах аз.
Ново мълчание и колкото то продължаваше, толкова повече извикваше у мен странното впечатление, че усилва мрака, в който бяхме потънали. След миг аз все пак осъзнах, че преценявайки възможностите за шепа парижани да оцелеят, Тома мисли за семейството си. Повторих:
— Може би не всички.
— Да предположим — отговори той. — Но това само отлага развръзката. На село вие живеете на самоиздръжка. Имате всичко: колбаси, житни произведения, изобилие от консерви, конфитюри, мед, бъчвички с оливия и дори сол за соленето на сеното. А в Париж?
— В Париж са големите магазини с хранителни стоки.
— Смазани или изгорели — отвърна Тома неочаквано рязко, сякаш е взел решение да се откаже от всякаква надежда.
Замълчах. Да, той бе прав. Смазани, изгорели или оплячкосани. Оплячкосани от глутница оцелели хора, които се избиват взаимно. И изведнаж в ума ми застана заедно с внезапно прозрение ужасът от разрушенията в големите градски центрове. Тонове срутен бетон. Километри разрушени жилища. Хаос, където не можеш вече нищо да различиш, нито една улица дори. Движение, станало невъзможно поради грамадите развалини. Пустош, тишина, смрад на изгоряло. А под сриналите се сгради — милиони трупове.
Добре познавах паркинга на Шан-з-Елизе. Там бях паркирал колата си миналото лято, когато заведох Биржита за два дни в Париж. Обстановка сама по себе си доста страшна. Представях си го сега без осветление и останалите живи, тичащи отчаяно от един подземен етаж в друг до затрупаните до един изходи.
Тогава — не зная как, навярно от изтощение — съм заспал; имах ужасни кошмари: подземният паркинг на Шан-з-Елизе се смесваше с метрото, метрото — с каналната мрежа и групата оцелели хора — с плъхове. И аз бях един от тези плъхове, но същевременно се раздвоявах и наблюдавах с ужас.
Момо ни събуди на заранта с тропане по вратите. За закуска старата Мену ни бе приготвила изненада. На дългата манастирска маса тя бе сложила пъстра, тук-таме закърпена битова покривка (най-употребяваната от дванадесетте покривки, които леля ми държеше сгънати в скрина си, а старата Мену пазеше ревниво за мен, сякаш щях да живея двеста години) и на нея — вино, чаши, по филийка пушено в чиниите — знак, че пестеливостта бе понамаляла, откакто старата Мену знаеше, че Аделаид ще живее и ще има малки — и до чиниите голямо парче домашен хляб, намазано с мас, тъй като все пак по-добре да се изяде хлябът, вместо „да се остави да се похаби“. Хлябът бе от три дни, твърд. Масло нямаше. То се бе стопило в изгасналия хладилник.
Когато всички се събрахме, аз седнах, като оставих всеки да си избере място. Тома седна от дясната ми страна, Пейсу — отляво. Срещу мен — Мейсоние. От дясната му страна — Колен, от лявата — Момо и до Момо, на края на масата — старата Мену. Не знам дали навикът започва с първата човешка дейност, но впоследствие този ред не се промени никога, най-малкото дотогава, докогато бяхме само седем в Малвил.
Изпитвах чувство на недействителност, че ядях тази закуска, която не се различаваше много от закуските, давани всяка сутрин от Мену на Будно̀, че ям с нож и вилица, седнал на стол пред маса с чиста покривка, без нищо, което да напомня в голямата зала на жилището за събитието, което току-що бяхме преживели — нищо освен струите стопено олово по малките цветни стъкла на прозорците и дебелият сив пласт прах и пепел по гредите на тавана. Но старата Мену бе вече помислила и да измете, и да измие покрития с плочи под, и да изтърка старателно лъскавата орехова мебел, сякаш в дръзновението си да живее и да поднови ежедневието си тя бе пожелала да изтрие дори спомена за случилото се.
Обаче тя все пак не бе могла да заличи изражението, белязало лицата на другарите ми. Те и тримата ядяха, без да поглеждат към никого, без да говорят и почти без да мърдат, като че ли погледи и движения биха могли да нарушат вцепенението, благодарение на което болката продължаваше да е под упойка. Предвиждах, че събуждането ще бъде страшно и ще предизвика — у Пейсу сигурно — нови кризи на отчаяние. След разговора ми с Тома и последвалите кошмари бях размислял през цялата нощ и бях стигнал до заключението, че единственият начин да се предотврати ударът, който ги очакваше, бе да ги впрегна веднага в работа, и себе си заедно с тях. Изчаках да свършат да ядат и казах: