— Слушайте, момчета, ще ми се да ми помогнете и ме посъветвате.
Те вдигнаха глава. Колко бе морен погледът им! И все пак добре виждах, че вече реагират на обръщението ми. Казах „момчета“, както не бях ги наричал от времето на Клуба. Произнасяйки тази дума, аз възприемах тогавашното мое отношение към тях и смятах, че и те ще възприемат тяхното към мене. Освен това, „момчета“ — това означаваше също, че заедно ще извършваме трудни неща. То бе второ обръщение, скрито зад първото.
Продължих:
— Първа задача: в първата крепостна стена има двадесет и едно умрели животни: единадесет коня, шест крави и четири прасета. Не казвам нищо за вонята, не я усещам само аз, но очевидно не може да се живее при тези условия. В края на краищата и ние ще пукнем. Тогава ето какво — продължих аз. — Първа и най-спешна задача: какво да направим, за да се отървем от тези тонове трупове? (Наблегнах на думата „тонове“.) За щастие тракторът ми, който бях гарирал в Родилното, не е разрушен. Имам още гориво, не в огромни количества, но имам. Имам и въжета, и дори кабели. Е, какво да правим с тези мърши?
Те се оживиха. Пейсу предложи да изтеглим „горките животни“ до бунището при Малжак и да ги оставим там. Колен обаче обърна внимание на това, че в нашия край ветровете, които духат главно откъм запад, ще донасят без отдих трупна воня. Мейсоние предложи да се издигне клада наравно с пътя, понеже бунището е от долната му страна. Аз обаче не бях съгласен да се прави аутодафе с двадесет и едно животни. Щяха да ни трябват огромно количество дърва. А ние щяхме да имаме наложителна нужда през следващата зима от дърва за готвене и отопление. И сигурно това щеше да бъде една от нашите най-тежки задачи — да режем и да обираме тук и там, често доста далеч, полуизгорели дънери и клони и да ги пренасяме.
Пръв Колен се сети за пясъчната кариера при Ле Рюн. Тя бе наблизо. Пътят до нея бе по нанадолнище, което облекчаваше влаченето. А като положим животните във вдлъбнатината на кариерата, бихме могли да хвърлим от надвисналата над нея скала доста лопати пясък и да ги покрием с него.
Някой — не знам вече кой — възрази против продължителността на засипването. Тома се обърна към мен.
— Беше ми казал, че за да изкопаете рова за електрическия кабел в Малвил, вие двамата с Жермен сте употребили в скалистите места патрони с динамит.
— Така е.
— Имаш ли още от тях?
— Около дузина.
— Не ми трябват толкова — каза Тома. — Не е нужно да се работи с лопати. Нагърбвам се да смъкна насипа върху животните.
Спогледахме се. Въпросът теоретически бе разрешен, но всеки си даваше сметка, че изпълнението щеше да бъде нещо отвратително.
Не исках да останат с мисълта за толкова неприятна перспектива.
— Ще трябва да вземем решение също, и то незабавно, за нивите. Ето как аз виждам въпроса: трябва ли да рискуваме сега да засеем повторно? Тук имам в достатъчно количество ечемик, също и сено. Накратко, имам с какво да изчакам до нова реколта за около двадесет животни. Така, но реколтата от 1977 година, нали разбирате… От друга страна обаче, тъй като ми остават само три животни, имам с какво да издържа за сено и ечемик чак до 1978 година. За свинята също имам каквото е нужно, дори в повече. Въпросът се отнася по-скоро до нас.
Продължих:
— Проблемът за хляба ни. Нямам жито, само малко зърно за семе.
Във въздуха се почувствува внезапно напрежение и лицата станаха сериозни. Силният страх да не останат без хляб нахлу в стомасите им от давни времена. Защото такава липса те самите никога не бяха познали, както и родителите им, дори и през войната. Чичо ми често ми беше разправял, че в нашия край през 1940 година се били върнали към старите пещи за хляб и че тайно паднало богато печене напук на Виши и на купоните му. „Трудни времена, да — казваше старата Мену, — баща ми доста говореше за тях в къщи. Но виждаш ли, Еманюел, никога не съм го чула да казва, че нямало хляб.“
Доказателство, че словесните предания за някогашните гладни години са изчезнали, но не и памтивековният страх в подсъзнанието на селянина.
— Съгласен съм с теб за реколтата от тази година — заяви Пейсу. — Вчера на връщане от Малжак порових малко с една пръчка в нивата, която бях засял с жито (това, че бе имал такъв рефлекс след всичко преживяно, ми се видя добър знак). И не намерих нищо — допълни той, разпервайки и двете си ръце на масата. — Нищичко. Земята като че ли е опечена. Ще речеш — прах.