Трябваше също така да помислим и за облеклото, защото Колен, Мейсоние и Пейсу имаха само работните дрехи, с които бяха облечени, когато дойдоха да ме видят в деня на събитието. Благодарение на запазените от чичо ми дрехи успях да стъкмя някакъв гардероб на Мейсоние. Колен обаче ми създаде грижи. Трябваше да убедя старата Мену да му предостави дрехите на мъжа си, които тя пазеше в нафталин от две десетилетия, без да може да се надява, че те ще се износят от Момо, който бе много по-едър. Което все пак не било никакво основание да ги подарява! Ама не! Дори и на Колен! Трябваше да се нахвърлим всички отгоре й, да й крещим и да я заплашваме, че ще й ги вземем насила — тия половинвековни дрехи, — та тя най-после да отстъпи. Но пък отстъпи не наполовина. Защото ги приспособи всичките за неговия — на Колен — ръст, който бе с още пет сантиметра по-нисък от мъжа й. Това я трогна.
— Нали трябва да има съответствие между дребния мъж и дребната жена — каза ми тя. — Както ме гледаш, Еманюел, никога не съм била повече от метър и четиридесет и пет, и то ако съм съвсем изправена.
Колкото до Пейсу — нямаше надежда. Той бе с половин глава по-висок от Мейсоние и мен и бе страшно широкоплещест, което му пречеше да облече сакото ми. Той изпита не малко мъка — горкичкият ни великан — при мисълта, че някой ден ще трябва да тръгне гол. За щастие и него го оправихме, по-нататък ще кажа как.
Старата Мену мърмореше от сутрин до вечер заради всичките удобства, които нямахме вече. Десет пъти на ден натискаше електрическите бутони или пък по навик включваше електрическата мелничка за кафе (бе прибрала няколко килограма на зърна) и всеки път кълнеше с много нещастно изражение. Тя държеше много на пералната си машина, на електрическата ютия, на пържолника си, на радиото си, което слушаше (или не слушаше), докато готвеше, на телевизора си, който гледаше всяка вечер до последната минута, каквато и да е програмата. Тя обожаваше автомобила и още по времето на чичо ми измисляше хитри предлози, за да отиде в Ла Рок през седмицата, без да се смята съботният пазар. Дори лекарите — които тя никога не бе викала — започнаха да й липсват, щом като ги нямаше. Амбицията й да бие рекорда на собствената си майка и да „стигне стоте“ й се видя твърде подкопана и по този повод тя се оплакваше ежедневно.
— Като си помисля — каза ми Мейсоние — за всичките идиотщини, които левицата разправяше за потребителското общество! А чуй малко старата Мену! Има ли за нея нещо по-лошо от общество, в което не е останало вече нищо за консумиране?
Или пък от общество, в което не може вече да се чете партийната преса. Защото последната много липсваше на Мейсоние. Както и делението на света на два лагера — социалистически и капиталистически — нещо, което придаваше смисъл и сол на живота, тъй като първият лагер, се бореше за правдата, а вторият тънеше в грешки. След като и единият, и другият бяха унищожени, Мейсоние бе напълно объркан. Оптимист като истински борец, той бе изградил живота си на идеята за „утрешните пеещи дни“. Но утрешният ден нямаше вече да запее за никого — това бе съвсем очевидно.
Мейсоние намери в огнището на парното една стара годишнина от Монд (от 1956 — годината на републиканския фронт). Взе я и ми каза презрително:
— Монд! Знаеш какво мисля за обективността на Монд!
Но той изчете с увлечение все пак всичките броеве, един по един, от първата до последната страница. Пожела дори да ни чете отделни откъси. Обаче Колен се развика не твърде любезно:
— Пет пари не даваме за твоя Ги Моле и за войната с Алжир! Минали са двадесет години оттогава!
— „Моят“ Ги Моле! — обърна се възмутено Мейсоние към мене.
От старата Мену научих, че не всичко е наред между Колен и Пейсу в тяхната стая и малко по малко и те ми се оплакаха — всеки поотделно.
Пейсу прекалявал в излиянията и скръбта си по семейството: то били безкрайни разкази и спомени, които дразнели Колен.
— А Колен, нали го знаеш — сподели с мен Пейсу, — няма като него друг толкова чувствителен, но сега е като оцет, постоянно ме нарича „голям мухльо“. На това отгоре нали не може вече да си изпуши пакета цигари на ден и като все е ядосан, кипва за нищо и все ме упреква, че съм бил едър. Като че мога да променя нещо.
Запитах Мейсоние дали би приел да отиде вместо Колен в стаята при Пейсу. Защото по една точка бях категоричен: Пейсу не биваше да остава сам.
— Аз въобще съм вечната жертва — каза Мейсоние. — Още по времето на Клуба всичките неприятни номера бяха все за мен. Пейсу не бил достатъчно умен, Колен бил безотговорен. А ти бе прекалено зает, за да командуваш. За другите и не говоря.