Когато най-сетне бичето дойде в свят засега без ливади, без да насилва особено въображението си, Мену го нарече Пренс.
Доброто възстановяване на майката и полът на рожбата й позаличиха страховете ни и настъпи някакъв прилив на оптимизъм, за нещастие убит още в зародиш няколко дена по-късно, когато Беламур роди без произшествия една кобилка.
Беламур бе на четиринадесет години, Амарант — на три. А Малис — така я нарече Момо, може би защото ни бе разочаровала, бе на един ден. Три кобили на различна възраст и различни по белези, но осъдени и трите да умрат без поколение.
Вечерта в жилището премина в тъжно бдение.
Веднага след заравянето на добитъка, което погълна и последната капка газьол, реших да употребя резервите от бензин (освен един петлитров бидон, който запазих за всеки случай) за машината за изкореняване на дънери. И докато Мейсоние и Колен правеха рало за животински впряг, като използуваха тракцията от трактора ми, аз заедно с Пейсу и Тома започнах да подготвям запасите от дърва за зимата, като гледах да не засягам дънери, дори и изпочупени, където можеше да се открие наличие на сокове.
Амарант се оказа така послушна за впрягане, както и за езда; доста бързо тя се съгласи да я сложат в стръките, които Мейсоние бе поставил на влекача ми, преди да се залови с направата на ралото. Почернелите дървета, струпани на големи купчини тук-там, доста далеч от Малвил, бяха превозени до замъка и стоварени в един от боксовете на първата крепост. Тези дървета, които изгарят така бързо, на природата й е нужно безкрайно много време, за да ги създаде, но ние имахме голямо преимущество — бяхме единствените консуматори и разполагахме с огромна площ. Във всеки случай и от благоразумие, и за да не останем без работа, но аз не поисках да спрем, преди да сме напълнили целия бокс, че и съседния, което, смятах, щеше да ни осигури топливо за две зими при условие, че се пали само на едно място и че там ще се готви.
От деня на събитието над главите ни тегнеше тъмносиво, еднообразно небе. Бе студено. Слънцето не се бе показало. Нямаше и дъжд. Покритата с пепел земя бе заприличала вследствие на сушата на пепелище и при най-малкия полъх на вятъра се вдигаха възчерни облаци, които затъмняваха още повече хоризонта. В Малвил, защитени от външния свят от вековните му стени, свити един до друг около масата, ние все още чувствувахме малко живот. Но излезехме ли вън от стените, за да съберем дърва — отчайваща пустош. Въгленоподобният пейзаж, скелетите на почернелите дървета, оловният връшник над нас, замлъкналите унищожени поля — всичко ни потискаше. Забелязах, че говорим малко и тихо като в гробища. Прояснеше ли се сивият мрак, ние се надявахме да видим слънцето, но сивотата отново потъмняваше, като ни обгръщаше от сутрин до вечер в някакъв мътен сумрак.
Тома смяташе, че частиците от атомните експлозии, които са обхванали стратосферата в несметни количества, поглъщат слънчевите лъчи. Според него не трябвало да искаме да завали, преди да измине дълго време. Защото, ако са избухнали „нечисти бомби“ — дори и на далечни разстояния от Франция, — водата би могла да въвлече вътре в почвата радиоактивни елементи. Всеки път, когато се отдалечавахме от Малвил, той настояваше да вземем в каруцата мушами, ръкавици, ботуши и шапки, макар че подчертаваше колко са недостатъчни тези защитни средства.
Вечерно време в жилището студът бе толкова остър за сезона, че след вечерята поддържахме слаб огън и насядали в кръг около едното от двете внушителни огнища на залата, оставахме за малко на разговор, „за да не си лягаме като животните“, казваше старата Мену.
Участвувах в разговора, но понякога четях, седнал на ниско столче, опрял гръб в рамката на камината и навел книгата встрани, за да я осветява пламъкът. Старата Мену се настаняваше на пейчицата и когато пламъкът много намалееше, сръчкваше цепениците или пък мушваше под тях някоя съчка от купчината под пейката.