Това е първата ясна нощ от деня на събитието, може би вече е утро. На канапето до мен, но много по-ниско от моето селско, щръкнало на краката си легло, различавам лицето на Тома; очите му са затворени, бузата, опряна на възглавницата, в състояние на пълна отпуснатост, завивката — дръпната чак до брадата и отзад — чак до тила, за да го пази от потока въздух, който идва от прозореца. И този път се възхищавам от чертите му, от гръцкия нос, извивката на устните, очертанието на бузите. Забелязвам, че като спи, изражението на строгост, което се вижда у него в будно състояние, изчезва. Обратно, има нещо детско и беззащитно. Русата му брада не никне бързо, той се бръсне през ден. И тъй като се е бръснал тази сутрин, по бузите му няма никаква сянка. Те ми се струват кадифено-гладки, с някаква наченка на трапчинка, която никога не съм забелязвал досега, близо до ъгълчетата на устата. Къдравите му руси коси, които бяха късо подстригани, когато го срещнах в горския гъсталак, са пораснали, откакто е в Малвил, и му придават почти женски вид.
Обръщам се в леглото с рязко движение, обръщам му гръб и си мисля, че някой ден ще трябва да преразпределя стаите, в смисъл да има въртене и да не съм винаги с Тома в моята стая, тъй като от всички тя е най-уютната. В същото време изпитвам странно чувство на мъка и виновност, чиято причина не мога да определя, но то ме държи будно, със смътни мисли и кратковременни унасяния. Последните обаче са прекъсвани от толкова мъчителни и така унизителни кошмари, че ставам и като вземам купчината дрехи от моя стол, напускам стаята и слизам на долния етаж в банята. Но и там, докато не се обръсна, виденията продължават, противни и срамни. Измивам се под душа, стоя дълго под него. Струва ми се, че измивам нечистотията от сънищата си.
Пет часът е по моя ръчен часовник, когато слизам от кулата на двора. Както всеки ден от деня на събитието навън е сиво и студено. Само аз съм станал. Стъпките ми отекват по плочите. Масата на огромната кула, на крепостните стени и на жилището тегне над мен. Пред себе си имам два дълги часа самота преди утринната закуска.
Минавам по подвижния мост и отивам в първата крепост и Родилното. Беламур спи права, също и кобилката, която се е опряла до хълбока й, но щом се надвесвам над преградката на нейния бокс, ушичките на Беламур щръкват, тя отваря очи, вижда ме и поема с ноздри въздуха с кратко, глухо и приятелско изцвилване. Пристъпва леко към мен, полусъбудената кобилка се олюлява и също пристъпва, като залита на дългите си тънки крака, докато намери отново опора до още едрия корем на майка си. Беламур провира глава през преградката и непринудено я слага на рамото ми, а аз я милвам по страната с поглед към кобилката. Малките на животните, включително и на човека, са винаги затрогващи. Малис има като майка си бяло петно на челото и тъмночервеникав цвят; и тя ме разглежда учудено с хубавите си наивни очи. Ще ми се да вляза в бокса и да я погаля, но не зная дали това ще се хареса твърде на Беламур, затова не задоволявам желанието си. Беламур опира във врата ми отначало долната си челюст, после — меките и влажни ноздри и отново изпръхтява. Тя очевидно е щастлива. Ние всички я глезим, хранена е добре и си има малко. Тя не знае, че това е последната й рожба и че родът й — както и нашият — е осъден.
Денят минава в еднообразни занимания. А вечерта пред очите ми отново е онази сцена: аз — с лакти на Библията и опряно на длани лице, слушам на пресекулки разговора за Ла Рок. Огънят е позагаснал и старата Мену, която дреме на пейчицата си, става, като по този начин слага край на седянката ни. Тогава се вдига силен шум от стъпки и от разместване на столове, които отново подреждаме около масата. С маша в ръка Мену наглася изкусно въглените така, че да намери жар сутринта, а докато се бавя прав, със затворената Библия под мишница, смея се и бъбря с другарите ми, изпълва ме страх да си легна в леглото, където се въртя в мислите си като обикалящ в кръг затворник.
Добре си спомням за онази вечер и за изпитаната мъка при мисълта за нова безсънна нощ. Спомням си я добре, защото на другия ден нещата се измениха и всичко се раздвижи.
Както в класическите трагедии събитието бе предизвестено от знамения, знаци и поличби. Беше така студено, както и предишните дни, небето бе непрогледно, а хоризонтът — затворен. Откакто се роди Пренс, ние имахме на закуска малко мляко, нямаше дори и по купичка на човек и все пак трябваше Тома да настоява в името на доброто хранене всички да пият, защото нито Мейсоние, нито Колен, нито Пейсу обичаха мляко. Затова пък Момо го пиеше с наслада. Като обгръщаше купичката с двете си мръсни ръце и издаваше предварително кратки грухтящи звуци от удоволствие, той втренчваше в течността черните си блестящи очи и няколко секунди се наслаждаваше на снежната му белота, след което го поднасяше към устата си и така бързо, тъй лакомо го нагълтваше, че две тънки бели струйки се стичаха по брадата му чак до черния му врат между космите на една петнадесетдневна брада.