И сигурно щеше да ме разцелува, ако не го бях задържал на една ръка разстояние.
— Чакай, Момо, сигурен ли си? Гарван ли има в Малвил?
— Та, та!
Спогледахме се недоумяващи. От деня на събитието птиците бяха замлъкнали завинаги.
— Еа, еа! — развика се Момо, като ме влачеше за ръката, с която го държах на разстояние от мен.
Пуснах го и той веднага се завтече с дълги разкрачи. Последвах го, предшествуван от шума на подкованите му обувки по плочите, с всички наши другари зад мен, включително и Мену, която изоставаше по-малко, отколкото би помислил човек — забелязах това, когато стигнах до първите крепостни стени.
Видях, че Момо застана вцепенен на подвижния мост. Спрях, и аз. Той бе там, само на двадесет метра срещу Родилното, съвсем не измършавял, нито ранен, синкаво-черната му перушина лъщеше от здраве, той подскачаше тромаво, а дебелият му клюн кълвеше по някое и друго зърно. Като ни видя, спря да кълве, застана ребром, за да ни огледа с малките си зорки, черни очи, изправи се, но без да успее да заличи кривината на гърба си, така че приличаше на прегърбен старец, сложил ръце на гърба, понаклонил глава, мъдър и благоразумен. Никой от нас не мръдваше и тази неподвижност навярно го изплаши, защото той разпери широките си тъмносини криле и отлетя с бръснещ полет, издавайки едно-единствено „Кр-р-а-а“, после, като набра постепенно височина, кацна, на покрива на малката крепост при входа и се спря зад комина, иззад който след малко се показа големият му извит клюн и проницателното му, вперено в нашата група око.
Приближихме се вдигнали глави, загледани в онова, което се виждаше от него.
— Абе да ми бяха казали: „Един ден ще бъдеш предоволен да видиш един гарван“, нямаше да повярвам — каза големият Пейсу.
— И да го видиш толкова отблизо — добави Мену. — Защото бог знае колко са недоверчиви тия животинки и са толкова хитри, че не те оставят да се доближиш до тях на по-малко от сто метра, без да избягат.
— Освен ако си с кола — каза Колен.
Думата „кола“ внесе хлад, тъй като тя принадлежеше на света преди, но той скоро се разсея в общото щастие, щастие, скрито зад поток от думи, но не по-малко силно. Единодушни бяхме, че в деня на събитието гарванът е бил случайно или по инстинкт в някоя от многото пещери, надупчили скалите в тоя край (където по време на религиозните войни са намирали убежище калвинистите). Проявил е съобразителността да се вмъкне и да остане там, докато трае пожарището. С настъпването на охлаждането се е хранил с мърша — кой знае, може би с нашите коне. Колкото до причините, накарали го да потърси компанията ни, доста поспорихме.
— Аз ти казвам, че той е много доволен, че е намерил хора, защото знае прекрасно, че там, където има хора, винаги ще се намери нещо за лапане — заяви Пейсу.
Обаче тази материалистична теза ни допадаше само донейде и — чудно нещо — опроверга я именно Мейсоние.
— Съгласен съм, че търси зърна — каза той компетентно, разкрачен, с ръце в джобовете и с вирнат нос, — но това не изяснява защо е толкова свикнал с хората. Защото ечемика, който се разпилява в Родилното — вземи например Амарант: тя е толкова лакома, че всеки път разхвърля четвърт от храната си по земята — той би могъл да дойде да кълве през нощта.
— Не си прав — каза Колен. — Гарваните се недоверчиви в ято поради това, че им е обявена война. Но когато е сам гарванът, ти си го опитомяваш, както си искаш. Я си спомни обущаря в Ла Рок…
— Та! Та! — развика се Момо, който си спомняше обущаря.
— Това животинче има разсъдък — заяви старата Мену. — Спомням си, чичото на Еманюел една година беше оставил бомбички в една стая с царевица заради пакостите, които гаргите му причиняваха. И бум! Час по час. Добре де, ама ти няма да повярваш, накрая тия гарги пет пари не даваха за бомбичките. Дори и не хвръкваха. Най-спокойно си кълвяха кукуруза.
Пейсу се разсмя.
— Ах, мръсниците! — каза той с уважение. — Само как са ме ядосвали! И веднаж, ама само веднаж, успях да убия една. С дългоцевната двадесет и две калибрена пушка на Еманюел.
Тогава последва дълга и подробна многогласна възхвала на гарвана, на неговия ум, на дълголетието му, на възможната дружба с човека, на езиковите му способности. И когато Тома забеляза малко учудено, че това все пак е вредна птица, никой не поде една толкова неуместна забележка. Първо, защото на времето може да са ги избивали, тия вредни птици, но без омраза, дори с някакво забавно уважение заради хитрините им, с разбирането в края на краищата, че всичко живо трябва да се храни. И още защото този гарван, пристигнал специално за да ни внуши надеждата за други живи същества, оцелели другаде, бе свещен и ние щяхме да му даваме всеки ден припадащата му се малка дажба зърна; той вече бе част от Малвил.