Излях малко ракия на раната и Пейсу изстена. После му налях една хубава глътка в устата и с напоената с алкохол носна кърпа почистих изцапаното му от пръстта лице.
— Не може да бъде Амарант да му е сторила това — каза Колен. — Като се има пред вид накъде лежеше.
— Пейсу — казах аз, като му разтривах слепоочията с ракия, — чуваш ли ме? Какво е станало? — Продължих: — Във всеки случай Амарант не хвърля къчове.
— И аз съм забелязала — каза старата Мену — Дори когато играе, това животно не знае да си повдига задника.
Погледът на Пейсу се проясни, той каза тихо, но ясно:
— Еманюел.
Дадох му още една глътка ракия и отново му разтрих слепоочията.
— Какво се е случило? — запитах, като го плясках по бузите, а очите ми се опитваха да задържат погледа му, който отново се стремеше да побегне в мъглявината.
— Получил е странен шок — каза Колен, като се изправи. — Но той ще дойде на себе си, вече изглежда по-добре.
— Пейсу! Чуваш ли ме? Пейсу!
Вдигнах глава.
— Мену, подай ми колана от хавлията.
Като взех колана, сложих го на коляното си, нагънах на четири кърпичката си, напоих я с ракия и внимателно я сложих на раната, която продължаваше силно да кърви, и като замолих Мену да придържа компреса, завързах отгоре колана, като го увих около челото му. Старата Мену изпълняваше, без да продума, с поглед, втренчен през цялото време в Момо, когото „смъртта сигурно бе уловила“, докато бе тичал по студа.
— Не зная — каза изведнаж Пейсу.
— Не знаеш как се е случило това?
— Не.
Той затвори очи и аз веднага го шляпнах по двете бузи.
— Ела да видиш нещо, Еманюел! — каза Колен.
Той се бе изправил до ралото с гръб към нас, но бе обърнал глава, лицето му бе разстроено, очите — впити в моите.
Изправих се и отидох при него.
— Я погледни това — каза той тихо.
Първия път, като впрегнахме Амарант, забелязахме, че липсва каишът, който задържаше стръката. Заместили го бяхме с найлонова панделка, затегната около дървото с множество превъртания и възли. Тази панделка бе срязана.
— Това е направил човек — каза Колен.
Той бе пребледнял, устните му бяха пресъхнали.
После каза:
— С нож.
Доближих двата края на панделката до очите си. Срязването бе ясно, без ръбове, без разнищвания. Безмълвен наведох глава. Не бях способен да говоря.
— Човекът, който е разпрегнал Амарант, е разкопчал подбрадника и лявата закопчалка на подкоремника, но като е стигнал до възлите на дясната страна, се е ядосал и извадил ножа — продължи Колен.
— Преди това — допълних аз с разтреперан глас — е ударил Пейсу изотзад.
Видях, че старата Мену, Мейсоние и Момо стоят около нас. Очите им бяха приковани в мен. И Тома ме гледаше с едното коляно на земята, а другото изправено; той поддържаше гърба на Пейсу.
— Ох, боже! Ох, боже! — викаше старата Мену, като поглеждаше наоколо си ужасена и дръпна Момо за ръка, за да го приюти до себе си.
Настъпи мълчание. Заедно с някакво начало на страх изпитах и чувство на горчива подигравка. Един бог знае с колко ревност, с каква любов и с какъв почти отчаян порив ние се бяхме молили в себе си да има и други оцелели хора. Сега бяхме сигурни: имаше.
VII
Взех двадесет и две калибрената дългоцевна пушка (чичо ми я беше подарил за петнадесетия ми рожден ден), а Тома — ловната пушка. Уговорихме се, че другите ще останат в Малвил с двуцевната пушка. Слабо въоръжение, но пък Малвил имаше крепостни стени, бойници и ровове.
В момента, когато поемахме по острия завой, който води от пътя за Малвил към пътеката към Ле Рюн, аз огледах продължително сгушения в скалата замък. Забелязах, че и Тома го оглежда. Излишно бе да споделяме впечатленията си. На всяка стъпка човек се чувствуваше все по-оголен, по-уязвим. Малвил бе наше убежище, нашето „гнездо с назъбени стени“. До днес той ни бе закрилял от всичко, включително и от последните изтънчени изисквания на техниката. Какъв кошмар бе да излезем вън от него и какъв кошмар също така бе това дълго вървене един зад друг. Сивото небе, сивата земя, почернелите останки от дърветата, тишината, мъртвешката неподвижност. И накрая — единствените същества, които още живееха в този пейзаж, ни очакваха в засада, за да ни претрепят.
Сигурен бях: кражбата на кобилата — щом като следите й не бяха заличени по прашната изгоряла земя — означаваше, че крадците бяха предвидили преследване и че някъде, на някое място в оголения хоризонт, ни чакаше засада. Но ние нямахме избор. Не можехме да допуснем да убият някого от нас и да ни откраднат коня. А щом не искахме да стоим пасивни, трябваше да се включим в играта на нападателя.