Настигнах Тома, спрях го, като го хванах за ръка, и му казах тихо на ухо:
— Тук е. Аз трябва да водя.
Той хвърли поглед наоколо си, погледна часовника си и отвърна по същия начин:
— Не съм изкарал моя четвърт час.
— Остави сега. Аз познавам мястото.
После добавих:
— Ще ме следваш на десетина метра разстояние.
Задминах го, взех малко преднина и като му дадох знак с широко отворена дясна ръка на височината на кръста, за да му кажа да спре, спрях и аз. Извадих бинокъла от калъфа и като го сложих до очите си, разгледах местността. Тясната ливада вървеше полегато нагоре между хълма и скалата, пресечена напреко от насипи и зидове. Хълмът бе също така оголен и почернял като всички онези, които бяхме видели дотук. Но ливадата, запазена от скалата откъм север, а и поради местоположението си бе пострадала в опустошението — как да кажа — с една степен по-малко. Тя имаше вид на местност, чиято растителност е горяла, но не се е овъглила, без почвата да приеме (може би преди деня на събитието е била пренаситена с вода) сивия и прашен изглед както навсякъде другаде. Дори тук-таме се виждаха жълтеникави туфи, които навярно са били трева, и две-три оголени и почернели дървета, но останали прави. Прибрах бинокъла и пристъпих предпазливо. Една друга изненада ме очакваше обаче: почвата бе твърда и устойчива под краката ми. Под влияние на горещината водата в деня на събитието навярно е извряла от земята като струи пара от чайник. И тъй като оттогава не бе валяло, тресавището бе пресъхнало.
Докато бистрият ми ум отбелязваше всички тези подробности с отлична яснота, тялото ми ми правеше номера: обилно изпотяване по дланите, ускорен пулс, туптящи слепоочия и дори — когато прибрах бинокъла в калъфа му — леко треперене в ръцете, което, ако трябваше да стрелям, нямаше да насочи добре стрелбата ми. Помъчих се да дишам дълбоко и бавно в такт с крачките и с поглед, вперен ту в следата от краката на Амарант, ту в ливадата пред мен. Никакъв полъх от вятър, никакъв шум, дори и отдалеч. Пред мен, на десет метра — малка зидана стена.
Всичко стана много бързо. Забелязах купчина фъшкии, които ми се сториха пресни. Застанах неподвижно и се наведох, за да ги огледам: по-точно имах намерение да ги докосна с опакото на дланта, за да видя дали са още топли. В същия миг нещо изсвири над главата ми. Секунда по-късно Тома се появи до мен, също клекнал, с една стрела в ръка. Черният й и много остър връх бе изцапан с пръст. В същия миг се чу ново изсвирване, силно като първото. Залегнах и тръгнах, прилазвайки, към зида. Мислех, че съм оставил Тома на място, толкова бързо бях припълзял, но за голяма моя изненада, когато положих карабината до мен и се обърнах наляво, намерих го прострян с цял ръст да приспособява от срутените камъни нещо като бойница на стеничката. Странно нещо — той се бе сетил да вземе стрелата със себе си. Тя бе там, положена до него, жълтите и зелени пера по нея бяха единствените цветни петна в пейзажа. Погледнах я. Не вярвах на очите си. Троглодитите стреляха по нас с лък!
Погледнах бързо иззад стеничката. На петдесет метра от нас напреко на тясната долина се издигаше друг зид. По средата — голям орех, изгорял, но останал прав. Добро местоположение, но те все пак бяха допуснали една грешка: би трябвало да ни оставят да минем малкия зид и да ни нападнат на открито. Бяха стреляли много рано, насърчени сигурно от моята неподвижност в момента, в който забелязах купчината фъшкии.
Чух ново изсвирване и не зная защо подгънах крака. Това бе щастлив рефлекс, защото стрелата, която сякаш идеше от небето, се заби дълбоко в земята на петдесет сантиметра от краката ми. Навярно бе изстреляна във въздуха под желания ъгъл, за да се предаде насока на траекторията й. И стрелецът се ориентираше — забелязах това веднага — по бойницата на Тома. Дадох знак на Тома да ме следва и с пълзене покрай зида се дръпнах няколко метра вляво.
Нова стрела изсвири, точно по оста на бойницата, която току-що бяхме напуснали, но на метър разстояние от предишната. От момента, в който тя се заби в земята, аз започнах да броя бавно: „Едно, две, три, четири, пет.“ На „пет“ — ново изсвирване: значи, на стрелеца му трябваха пет секунди, за да вземе нова стрела, да я постави на мястото, да се прицели и да пусне тетивата. И лъковете не бяха два, а само един. Стрелите идваха една след друга, не заедно.