Извадих от карабината окуляра. Той позволяваше само бавно целене поради самия факт, че увеличаваше предметите. Казах тихо:
— Тома, застани от другата страна на бойницата и щом стрелям два пъти, покажи си главата зад зида, изстреляй напосоки твоите два патрона и веднага си смени мястото.
Той се отдалечи. Проследих го с поглед. Щом спря, извадих предпазителя и коленичих, като приближих лице ниско до земята, хванал с две ръце карабината почти успоредно със зида. Изправих се внезапно, като опрях същевременно карабината на рамото си, извъртях се с тялото си, стори ми се, че видях крайчеца на лъка зад ореха, стрелях два пъти и се скрих. Начаса — докато сменях мястото си — чух два пъти „Бум! Бум!“ от пушката на Тома, много по-силни от сухите изплющявания на моите патрони.
Зачаках отговор. Той не дойде. Изведнаж, за огромно мое изумление, видях, че отстранилият се на около дванадесетина метра от мен Тома се изправя и застава прав, отпуснато, опрял хълбок до зида, с пушка на ръка. Изкрещях тихо — ако изобщо е възможно да се крещи тихо:
— Залегни!
— Показват бяло знаме — отвърна той спокойно и бавно (да побеснееш!) обърна глава към мен.
— Залегни! — викнах яростно.
Той се подчини. Отидох до бойницата и хвърлих поглед към противниковия зид. Този път напълно видимият лък се размахваше, без да се вижда ръката, която го движи, а на края му висеше бяла кърпа. Сложих бинокъла на очите си и огледах горе зида от единия до другия край. Не видях нищо. Пуснах бинокъла, сложих ръце като фуния на устата и казах на тукашното наречие:
— Ей ти, с белия парцал, какво искаш?
Отговор нямаше. Повторих въпроса на френски.
— Да се предам — отвърна на френски млад глас.
Извиках:
— Сложи лъка си на тила, дръж го с две ръце и ела насам.
Настъпи мълчание. Взех отново бинокъла. Лъкът и бялото знаме не бяха мръднали. Тома потри крак в земята, като си смени позата. Дадох му знак да стои неподвижно и заслушах с всички сили. Не долових нито един звук.
Изчаках една цяла минута и се провикнах, без да оставям бинокъла си:
— Е, какво чакаш?
— Няма ли да стреляте по мен? — извика гласът.
— Разбира се, че не.
Изминаха отново няколко секунди, после видях, че човекът излиза иззад зида, огромен в бинокъла, с лък на тила, който поддържаше с две ръце, както му бях заповядал. Оставих бинокъла и взех карабината.
— Тома!
— Да.
— Когато дойде тук, застани на бойницата и гледай внимателно. Не изпускай от очи зида.
— Добре.
Постепенно човекът се очертаваше по-голям. Той вървеше с бързи крачки, почти тичешком. За моя голяма изненада бе млад с рошави руси, възчервеникави коси. Небръснат. Той спря от другата страна на нашия зид. Казах:
— Хвърли оръжието си от тази страна, мини през зида, сложи ръце на тила и застани на колене. Не забравяй, че имам осем куршума в пълнителя.
Той се подчини. Бе едър и силен момък, облечен в избелели джинси, кърпена карирана риза и старо, разпрано на рамото, кафяво сако, един от чиито джобове висеше. Пребледнял, със сведени очи.
— Погледни ме!
Той вдигна очи и аз бях изненадан от погледа му. Съвсем не беше онова, което очаквах. Нищо хитро, нищо кораво. Напротив. Златистокафяви, почти детски очи, които много подхождаха на закръглените му черти, добродушния нос, широката уста с месести устни. Също така нищо лукаво. Бях му казал да ме гледа: той ме гледаше. Засрамено, изплашено като дете, което очаква да му се скарат. Седнах на два метра от него с дуло, насочено към него. Казах му, без да повишавам глас:
— Сам ли си?
— Да.
Това дойде прекалено бързо.
— Слушай ме хубаво! Повтарям: сам ли си?
— Да. (Едва доловимо колебание.)
Промених бързо темата на разговора.
— Колко стрели ти оставаха?
— Там ли?
— Да.
Той помисли.
— Около дузина — отвърна неуверено. И се поправи: — Може да няма толкова.
Странен стрелец, който не бе помислил да преброи мунициите си. Казах:
— Да речем, десет.
— Десет, да, може би десет.
Погледнах го и изрекох неочаквано, бързо и грубо:
— Ами тогава, щом ти остават още десет стрели, защо се предаваш?
Той се изчерви, отвори уста, погледна ужасено, гласът му секна. Не бе очаквал такъв въпрос. Поставяше го натясно. Той стоеше съвсем загубен, неспособен да измисли някакъв отговор, неспособен дори да говори. Казах грубо:
— Обърни се гърбом и сложи ръце на главата си!
Той се завъртя тежко на колене.
— Седни на петите си.
Подчини се.
— Слушай сега. Ще ти задам един въпрос. Само един. Ако ме излъжеш, ще ти пръсна черепа.