Опрях дулото на карабината на тила му.
— Разбра ли?
— Да — отвърна ми той едва чуто.
Чувствувах как тилът му трепери до оръжието ми.
— Слушай сега добре. Няма да повтарям два пъти въпроса. Ако лъжеш, ще стрелям.
Изчаках малко и казах със същия рязък и груб тон:
— Кой беше с теб зад зида?
Той каза едва чуто:
— Бащата.
— Кой още?
— Никой.
Опрях силно дулото на тила му.
— Кой друг?
Той отговори без колебание:
— Никой друг.
Този път не лъжеше, сигурен бях.
— Баща ти има ли друг лък?
— Не, той има пушка.
Видях, че Тома се обръща зяпнал. Дадох му знак да продължава да пази и повторих смаян:
— Той има пушка?
— Да, двуцевна ловна пушка.
— Баща ти е бил с пушката, а ти с лъка?
— Не. Аз с нищо не съм бил.
— Защо?
— Бащата не ми дава да се докосвам до пушката.
— А до лъка?
— И до лъка също.
— Защо?
— Не се доверява.
Чудесни семейни отношения. Някаква представа за троглодитите започваше да се оформя в съзнанието, ми.
— Баща ти ли ти нареди да се предадеш?
— Да.
— И да кажеш, че си сам?
— Да.
И, разбира се, след като войната бе свършила, ние щяхме да се изправим доверчиви и безгрижни и за да си вземем Амарант, щяхме да отидем право в ръцете на бащата, който ни чакаше зад зида с двуцевната си пушка. По един изстрел за всеки.
Стиснах устни и казах грубо:
— Свали си каиша от панталона.
Той послуша, после сам, без да му го повтарям, пак сложи ръцете си на тила. Послушанието му ми вдъхваше донейде съжаление: въпреки едрия ръст и широките рамене — хлапе! Хлапе, тероризирано от баща си, а сега от мен. Казах му да сложи ръцете на гърба си и ги вързах с каиша. Чак като свърших, се сетих за панделката в моя джоб: с нея му вързах краката и като измъкнах кърпата му от лъка, затъкнах му устата. Сторих това бързо и решително, но в същото време се раздвоявах и присъствувах на собствените си действия, като че ли бях актьор във филм. Отидох и коленичих до Тома.
— Чу ли?
— Да.
Той се обърна към мене: беше пребледнял. После продължи тихо и с нещо, което у него приличаше на вълнение:
— Благодаря.
— „Благодаря“ за какво?
— Че преди малко ме накара да залегна.
Не му отговорих. Размислях. Бащата сега сигурно знаеше, че клопката му е разкрита, но нямаше за толкова малко да изостави намерението си. А ние, ние не можехме нито да останем тук, нито да си отидем.
— Тома — казах бързо.
— Да?
— Наглеждай зида, скалата и хълма. Ще се опитам да заобиколя през хълма.
— Ще излезеш на открито.
— Отначало — не. А ти ще стреляш, щом видиш нещо, макар и само дулото на оръжие. И продължаваш да стреляш. Та дори и само за да го накараш да се наведе.
Тръгнах, лазейки покрай зида, в посока към хълма. След няколко метра ръката, която държеше карабината, започна да се поти, а сърцето ми силно да бие. Бях обаче доволен от начина, по който изиграх хитрината на троглодита! Чувствувах се уверен и съсредоточен.
В „ничията земя“ между двата враждебни зида хълмът имаше една издатина, която завършваше в малката поляна с нещо като закръглено предхълмие. Разчитах на издигнатината, за да се скрия от погледа на бащата, докато успея да взема височина и се озова над него. Не бях обаче помислил за трудността на изкачването. Склонът бе много стръмен, теренът — каменлив и ронлив и тъй като растителността бе изчезнала, местата за опора бяха несигурни. Принудих се да сложа карабината през рамо, за да мога да си служа с две ръце. След десет минути бях плувнал в пот, с разтреперани крака и така запъхтян, че трябваше да спра, за да си поема дъх. Стоях изправен, задържал се бях с две ръце с голяма мъка, крайчецът на крака ми бе на една издатина. Но няколко метра над мен виждах върха на възвишението, по-точно мястото, където то се губеше в очертанията на хълма. Стигнех ли тази точка, щях да бъда в зрителното поле на човека зад зида и аз се питах с мъка дали щях да успея да намеря достатъчно равновесие, за да снема оръжието от раменете си и да се прицеля, без да падна. Стоях там с плувнали в пот очи, с разтреперано тяло от тежките усилия, със задъхана гръд и така обезсърчен, че бях готов да изоставя плана си и да се върна надолу. Тогава именно с бръмчащи от кръвообращението ми слепоочия не знам защо помислих за Жермен. По-точно, спомних си Жермен по риза в двора на Седемте бука, като режеше с трион дърва. Беше едър и дебел и понеже страдаше от емфизем, дишането му при голямо усилие от негова страна ставаше много особено, пресекливо, задавено, свирещо. И докато моето дишане ставаше по-спокойно и пулсът на слепите очи отслабваше, изведнаж осъзнах нещо, което ме разстрои. Това дишане на Жермен — аз го чувах. Не беше моето, с което отначало го бях смесил. Сега го различавах ясно, то идеше от другата страна на възвишението, няколко метра камънаци го деляха от мен. От другата страна на възвишението бащата бе поел по пътя, който се събираше с моя.