Пот ме обля от глава да пети и ми се стори, че сърцето ми ще спре. Ако бащата стигнеше преди мен на върха, щеше да ме види пръв. Бях загубен. Във всеки случай бях приклещен, нямах дори и време да сляза. Изведнаж си дадох сметка, че съдбата ми ще се реши за два-три мига и че единственият ми изход бе да побягна напред и да се хвърля върху него. Закатерих се отново с безумна енергия, без да обръщам внимание на камъните, които се търкаляха под краката ми, убеден, че заглушен от собственото си дишане, мъжът не ме чуваше.
Стигнах на върха, бях отчаян, почти бях сигурен, че там ще намеря дулото на пушката му, насочено към мене, до такава степен дишането му, шумно като мех в ковачница, ми се стори близко. Не видях нищо. Сякаш ми смъкваха един тон товар от гърдите. И там изведнаж имах втори съвсем нечуван късмет: само на метър разстояние намерих доста солиден дънер, в който можах да опра лявото си коляно и да застана в равновесие на склона, като изпружа напред десния си крак по цялата му дължина и се опра на един камък. Изкарах ремъка на карабината през главата си, взех оръжието, махнах му предпазителя и го насочих напред с приклад под мишница, готов да се прицеля. Чувах шумното и задъхано дишане, което се доближаваше, и с очи, приковани към точното място, където само на десет метра под мен щеше да се покаже главата на човека, устоях на изкушението да погледна долу към полянката и към Тома зад неговия малък зид. Съсредоточен, неподвижен, аз се стараех да се отпусна и да уравновеся дишането си.
Чакането, което, мисля, не трая повече от няколко секунди, ми се стори безкрайно, дясното ми коляно зад дънера се вцепеняваше и във всичките си мускули, включително и по лицето, усещах някакво болезнено изтръпване, сякаш малко по малко се превръщах в камък.
Появи се главата, после раменете, след това гърдите. Вглъбен в усилията си или в търсене на опорна точка за краката си, човекът вървеше наведен и не ме виждаше. Сложих карабината на рамо, закрепих приклада в хлътнатината на ключицата, опрях бузата си на него и спрях да дишам. В този момент се случи нещо, което не бях предвидил. Мишената ми бе сърцето на бащата. На това разстояние бях сигурен, че ще улуча. Обаче пръстът ми стоеше неподвижно на спусъка. Не успявах да стрелям.
Бащата вдигна глава, очите ни се срещнаха. Мигом, с нечувана бързина той приклади оръжието си. Чуха се няколко сухи припуквания и аз видях как куршумите влизат в ризата му и я разкъсват. Струя кръв, която ми се стори невероятно силна и обилна, бликна от раната, очите се извърнаха, устата се отвори в някакво бясно усилие да всмукне глътка въздух, после цялото тяло се прекатури назад. Чух го, като се претъркулва по склона, по който току-що се бе изкачил, заедно със силен шум от камъни повлечени от падането, който отекна продължително в усоя.
Слизайки надолу, видях, че Тома бе минал през зида и бе прекосил по диагонал полянката с пушка под мишница, за да отиде да разпознае трупа. Като слязох на равно, отидох най-напред да развържа сина. Когато ме видя, очите му се разшириха от изненада и страх. До такава степен вярата в непобедимостта на баща му се бе затвърдила в съзнанието му, че не вярваше, че ме вижда жив. И още по-малко ми повярва, когато му казах, че баща му е мъртъв. „Добре де, ела да видиш“ — казах аз, като го побутнах лекичко пред мене с дулото на карабината.
Докато отивам към трупа, Тома се завръща от обиколката си. Прибрал е патрондаша на бащата и пушката, която носи на лявото си рамо, тъй като на дясното е сложил своята.
— Право в сърцето — казва той попребледнял.
Няколко куршума заедно. Докато ми говори, изваждам пълнителя от карабината. Празен. Значи, съм изстрелял пет куршума. Тома клати глава, когато му разправям, че ми се е сторило, че виждам да пробиват кожата. При скоростта, с която те излизат от дулото, очите ми не са можели да ги проследят. Видял съм последователните разкъсвания на ризата, когато един след друг куршумите са я пробивали.
— Можеш да си спокоен — казва той, — умрял е начаса. После добавя: — Стой тук, аз отивам да събера стрелите. Не забравям, че съм склададжия.
При тези думи се опитва не съвсем сполучливо да се усмихне и тръгва.
Той е доста разтърсен, но и аз също, когато виждам трупа. Гърдите са станали на каша! И онова бяло, обезкървено, незабравимо лице! Не успявам да намеря и най-малката връзка между незначителното натискане на пръста ми върху спусъка и извършеното разрушение. Казвам си, че мръсникът, натиснал копчето, за да предизвика атомна война, днес навярно има същото усещане, стига само да е останал жив в бетонното си скривалище.