Троглодитът е може би на петдесет години. Здравеняк. Едър, рижаворус мъж, с много мръсни кафяви панталони от италианско кадифе и парцаливо сако в същия цвят. Гледам това туловище, изпълнено с такава сила и така изпразнено от живот. Гледам и сина му. Той не изпитва никаква мъка. Изглежда стъписан и същевременно облекчен. Внезапно той се обръща към мене, оглежда ме с боязливо уважение и като ме хваща за дясната ръка, навежда се да я целуне. Отблъсвам го. Не желая такива излияния. Обаче като виждам, че страхът и объркаността заливат лицето му, запитвам как се казва. Наричал се Жаке (умалително от Жак).
— Жаке — казвам с гаснещ глас, — върви да помогнеш на Тома да събере стрелите.
Време е той да се отдалечи. Струва ми се, че ще изгубя съзнание. Краката ми са омекнали, очите не виждат ясно. Сядам долу на склона на три метра от троглодита, после — тъй като не ми минава — изтягам се с целия си ръст по полегатия терен, затварям очи, чувствувам се много зле. И изведнаж избива пот. Изпитвам невероятно живо и приятно усещане на свежест. Възраждам се. Все още съм слаб, но това е слабостта на раждането, не на смъртта.
После сядам, гледам троглодита. Чичо ми го сравняваше с човека от Кро-Маньон. Има нещо такова. С издадена напред челюст, ниско чело, изпъкнали дъги на веждите. Но чист, избръснат, с поддържани нокти, късо остригани коси, със стегната в нова униформа юнашка снага, той не би изглеждал по-първобитен от някой добър висш офицер от ударните отреди. Нито по-глупав. Нито пък по-малко осведомен за онази съвкупност от елементарни животински хитрини, наречени „военно изкуство“. Клопки за мухльовци. Засади. Лъжекапитулиране. Изпращане на врага в центъра, за да се връхлети върху него отдясно.
Ставам и отивам при другите двама. Те не са забелязали прилошаването ми. Помислили са, че си почивам. Тома ми подава лъка и аз го разглеждам. Висок е поне метър и седемдесет и ми се струва много по-добре изработен от оня лък, който бях подарил на Биржита.
Тома е събрал всичко. Прибира стрелите в малък сноп, който завързва с найлоновата панделка.
— Там е — казва Жаке с поглед към земята, без да прави друг намек за Амарант.
Вървим нагоре по тясната поляна с тук-таме туфи жълтеникава трева; колкото и грозни да са, те все пак ме радват. Поглеждам към Жаке, към едрата му рижаворуса глава и добродушни черти. Изненадвам втренчените му в мен детински очи. Както казах, те са златистокафяви, но — нещо любопитно — ирисът заема почти цялото място, така че, може да се каже, почти няма бяло, което, като се прибавят и вдигнатите му вежди, му придава смирения, тъжен и умоляващ израз на куче. Куче, извършило някаква грешка и което много би желало да му простят и заговорят. То прелива от добра воля, послушание и привързаност, готово да се раздаде. То прелива и от сила, сила, която напълно съзнава и която струи от волския му врат, широките рамене и дългите ръце на първобитен човек с възли от мускули, които не успяват да се отделят напълно един от друг. Едрите му китки, стиснали наполовина някаква невидима дръжка, с които завършват ръцете му, също така не се разтварят. Той върви между нас двамата с Тома с разлюляна походка, поглеждайки ту единия, ту другия, но най-вече мене, тъй като аз съм почти на възрастта на баща му.
Показвам му лъка, който държа в дясната ръка, и му казвам на френски (вече зная, че не говори тукашното наречие):
— Как така баща ти употребява това оръжие?
Той е толкова щастлив, че го заговарям и така силно желае да ме осведоми, че чак малко пелтечи. Говори някакъв среден френски, който не чувствувам да е обагрен или ритмуван от езиковото богатство на диалекта ни. Акцентът му не е нито тукашен, нито напълно като на север. Влиянието на бащата и на училищната среда навярно са си противоречили, за да се получи тази любопитна смесица. С една дума, както казват у нас — „чужденец“.
— Научил се е на север — отговаря той, ломотейки. — В едно дружество за стрелба. Бил шампион, така казваше.
И добавя:
— Той направи върховете на стрелите. За лов.
Гледам го смаян.
— За лов? Ловувал ли е с това? А защо не с пушка?
— Пушката се чува — отговаря Жаке с полусъучастническа усмивка.
Той сигурно знае, че аз не съм ловец и че горите ми са открити за всички.
Не казвам нищо. Мисля, че започвам да разбирам бита на троглодитите: побоища и наранявания, семейни изнасилвания, бракониерство, с една дума, безразличие към законите. Това със стрелите ми се струва много хитроумно. Много по-сигурно от примка, защото примката остава, горският може да я открие, докато стрелата — това е работа за една секунда и най-вече — убива почти безшумно, не плаши дивеча и не вдига на тревога околните жители. Но в деня на откриването на лова последните едва ли са намирали много нещо в горите си.