Когато изваждам от джоба си пакетчето пушено, което старата Мену ми даде, преди да тръгнем, Фалвиница се развиква обидена и забръмчава около мен. Щял съм да ям в чиния, а не направо на масата! Тя щяла да ми изпържи едно яйце, да върви с шунката! Ще приема капка вино! Приемам всичко освен виното, за което се съмнявам, че е кисело, и вместо него искам мляко, което тя обилно ми налива в купичка на цветя заедно с потоп от думи: точно били продали телето преди деня на събитието, не знаели какво да правят с млякото, удавени били в мляко, дори, макар че правели масло, пак оставало и за прасето.
Обаче очите ми едва не изхвръкват, когато я виждам да слага на масата един домашен хляб и масло.
— Хляб! Вие имате хляб!
— Ами че нашия хляб — обяснява Фалвиница, — ние в Блатото винаги сме си го месили, щото Варвоорд, нали си беше чудак, сееше достатъчно жито за цяла година и повече. Трябваше дори и брашното да си мелим на ръка, щото нямаше електричество, пък и за маслото беше същото, бием го на ръка. Варвоорд не искаше нищо да купува.
Докато приклещвам хляба в крайното чекмедже на масата и отрязвам филии за всички, както сигурно е правил бащата приживе, размишлявам по получените сведения. Изобщо този свиреп Варвоорд е искал да живее на своето парче земя от своите източници, чрез стопанско самозадоволяване. Затова дори и извънбрачната любов не е излизала вън от семейството.
Обаче, когато намеквам за историята с Кати, Фалвиница изтъква някои нюанси.
— За онази работа — казва тя свенливо — няма съмнение. Но първо горката Кати го предизвикваше. И после, от друга страна, все пак не му е дъщеря. Нито тя, нито Миет. Те са деца на моята дъщеря Реймонд.
При името на Миет струва ми се, че седналият на края на масата Жаке дига глава и гледа със страх Фалвиница. Но този поглед се прокрадва за миг и изчезва така бързо, че почти се съмнявам дали съм го доловил.
Хапвам по мъничко от хляба. Искам да изчакам обещаното яйце. Обаче вкусът на обилно намазаното с масло парче селски хляб (а те в Блатото солят хляба, не като малцината по този край, които продължават сами да си месят) ми се струва прекрасен и малко ми навява тъга, защото припомня предишния живот.
— А кой пече хляба у вас? — питам, за да изразя благодарността си.
— Доскоро — Луи. Но след смъртта му — Жаке — отговаря тя с въздишка.
И Фалвиница разправя, като в същото време търчи из стаята, задъхана, с много въздишки, обикаля излишно много, изрича десет приказки, когато една дума би била достатъчна. За да изпържи три яйца — защото тя явно не брои себе си (предполагам, че си похапва от време на време, когато е сама, и че си пийва „капка вино“) — й е необходим цял половин час, през което време аз може да стоя гладен — тъй като чакам яйцето, за да изям шунката си, — но поне не стоя неосведомен.
Фалвиница — единствена прилика със старата Мену — е старица с родословие. Тя трябва да почне от прадедите си, за да ми обясни, че дъщеря й Реймонд е имала от първия си брак две дъщери — Кати и Миет — и че като овдовяла, се омъжила за Варвоорд, който също бил вдовец с двама сина, Луи и Жаке.
— И ти ще отгатнеш какво мисля за тази женитба, особено когато моят беден Гастон също се спомина и трябваше да дойда да живея тук, все едно като диваците, без електричество, без вода на мивката и дори без газ в бутилки, щото Варвоорд не искаше и да чуе за него, а кухнята с комин както на времето. Хлябът, който ядеш на чуждо място — продължава тя на диалект, като вдига очи към небето, — горчи и мъчно се преглъща. За десет години не съм яла много от хляба на Варвоорд.
Думи, които веднага потвърждават подозренията ми относно потайната й лакомия като отмъщение за тиранията на зетя. Разбира се, дъщеря й Реймонд, както и бедният Гастон, също умряла от лошите обноски, сещаш се на кого, починала от лошо храносмилане, а нейното отсъствие направило още по-горчив хляба на пришълците.
Всичко това ме съпровожда до изяждането на шунката, яйцето и млякото, без суетящата се без работа като кокошка Фалвиница да седне нито веднаж с нас на масата и да хапне поне едно залъче, тъй като фикцията за въздържанието й продължава и след смъртта на Варвоорд. И макар че е толкова бъбрива, тя все пак не ми е казала всичко. У нас — а, предполагам, и другаде — има два начина за притворство: да мълчиш или да говориш много.
— Жаке — казвам аз, като избърсвам ножчето на чичо ми на последния залък, хляб, — ще вземеш лопата и мотика и ще отидеш да погребеш бащата. Тома ще те надзирава.
И като прибирам с щракване ножчето в леглото му и го слагам в джоба си, добавям: