— Забелязах, че обувките му не са лоши. Добре е да ги вземеш. Ще ти потрябват.
Поприведен и навел глава, за да ми покаже подчинението си, Жаке става. И аз се изправям с карабината в ръка, доближавам се до Тома и му казвам тихо:
— Дай на мен пушката на бащата, вземи само твоята, накарай момчето да върви пред тебе, а като копае, стой настрана и не го изпускай от очи.
В същото време забелязвам, че възползувайки се от разговора ни насаме, Жаке се доближава до Фалвиница и й пошушва нещо на ухото.
— Е-е! Жаке! — казвам му заповеднически.
Той трепва, изчервява се и без да каже нещо, отпуснал ръце, поема към вратата, последван от Тома. Веднага след излизането му поглеждам сериозно Фалвиница.
— Жаке преби един от нашите и ни открадна един кон. Не, Фалвина, не го защищавай, знам, че е изпълнявал нареждане. Но, от друга страна, това все пак заслужава наказание. Ние ще конфискуваме имуществото му и ще го отведем като пленник в Малвил.
— Ами аз? — пита слисана тя.
— Ти можеш да избираш. Идваш да живееш с нас в Малвил или оставаш тук. Ако останеш тук, ще ти оставя с какво да живееш.
— Да остана тук ли? — вика тя ужасена. — Какво да правя тук?
Следва поток от думи, които слушам внимателно и които ме озадачават, защото в тях липсва единствената, която бих очаквал от нея — „сама“.
Защото онова, което би трябвало да я плаши, е оставането й „сама“ в Блатото. А тя — което обяснява всичко — не я произнесе. Вдигам нос и започвам да душа като ловджийско куче. Без резултат. И все пак тая издънка от стар род крие нещо от мене. Разбрах го още отначало. Нещо или някого. Преставам да я слушам. Тъй като ми липсва обоняние, използувам очите си. Разглеждам стаята, обхождам я старателно. Насреща, на издадената към двора стена от непечени тухли, забелязвам на около четиридесет сантиметра от пода дъска, на която са наредени ботушите на всички в къщата. Пресичам Фалвиница и й казвам отривисто:
— Дъщеря ти Реймонд е починала. Също и Луи. Жаке погребва Варвоорд. Кати била настанена в Ла Рок. Така ли е?
— Да — отговаря тя смаяно.
Поглеждам я и гласът ми изплющява като камшик:
— А Миет?
Фалвиница разтваря уста като риба. Не й оставям време да се съвземе.
— Да, Миет. Къде е Миет?
Тя потрепва с клепки и отговаря със слаб глас:
— И тя бе настанена в Ла Рок. И бог знае дали…
Пресичам я:
— У кого?
— У кмета.
— Като Кати, значи? Две слугини ли е имал кметът?
— Не, чакай. Обърках се. В гостилницата.
Замълчавам. Навеждам очи. Гледам прасците на краката й; те са огромни.
— Не те ли болят краката?
— Дали не ме болят! — възкликва тя задъхано, успокоена и щастлива от промяната в разговора. — От кръвообращението ми е. Виж ми вените и всичко… (Тя си повдига полата, за да ми ги покаже.)
— Като вали, слагаш ли ботуши?
— Никога. Как си мислиш, не бих могла! Особено откакто получих флебит…
По въпроса за краката си тя е неизчерпаема. Този път дори не се и преструвам, че я слушам. Ставам с карабината в ръка и като се обръщам гърбом към нея, отивам към етажерката с ботушите. Има три чифта големи от жълт каучук, 44 или 46 номер, и до тях един чифт много по-малки, черни и с по-високи токове, най-много №38. Прехвърлям карабината в лявата ръка, обръщам се и от място, без да отивам към нея, издигам ги над главата си и със замах, без нито една дума, ги хвърлям в краката й.
Тя отстъпва една крачка, поглежда ботушките, хвърлени на цимента, като че ли са змии, готови да я ухапят. Слага двете си тлъсти ръце на лицето, скрива бузите си. Аленочервена е. Не смее да ме погледне.
— Върви да я доведеш, Фалвина.
Кратко мълчание. Тя ме гледа. Успокоява се. Изражението й се променя. В черните очи на подпухналото й лице има някакво лукаво безочие.
— Не предпочиташ ли сам да отидеш? — пита ме тя преднамерено.
И понеже не отговарям, увисналите й бузи се издуват, малките й остри зъби се показват, тя се усмихва лакомо. Питам се дали в края на краищата ми е симпатична тази Фалвиница. О, зная, от нейната гледна точка това е съвсем естествено. Победил съм и убил бащата. Ето че сега аз съм старейшината, заобикаля ме религиозна почит, всичко е мое. И Миет. Но точно аз пък се отказвам — не без мъка и по-скоро от разум, отколкото от добродетелност — от правото си на господар.
Отговарям, без да повишавам тон:
— Казах, върви да я доведеш.
Усмивката й се стопява, тя навежда глава и тръгва. Върви и се тресе като желе. Раменете, хълбоците, задникът, огромните крака — всичко се движи.
Отивам и сядам на края на масата срещу вратата. Ръцете ми, които слагам на почернялата от миене дъбова дъска, треперят; опитвам се почти отчаяно да се владея. Зная добре, че онова, което веднага ще се появи пред мен, ще бъде една голяма радост и същевременно една голяма опасност. Зная добре, че тази Миет, която ще живее сама заедно с шестима мъже, без да смятаме Момо, ще постави пред нас ужасни проблеми и ако искам и занапред да може да се живее в Малвил, аз не трябва да допусна нито една грешка.