Поехме през платото и превърнатия в пепелище чифлик на Кюсак, защото не можеше да става и дума да минем с каруцата през зидовете, които преграждаха полянката надолу към Ле Рюн. Впрочем Жаке ме увери, че макар и по-дълъг, пътят не бил препречен с обгорели дънери, той бил минавал по него няколко пъти, когато по заповед на бащата идвал близо до Малвил да ни шпионира.
Щом каруцата премина — не без мъка — ливадата по склона към Кюсак, озовахме се на асфалтирания път и тъй като нощта вече падаше, поблазни ме мисълта да поема напред, за да успокоя другарите в Малвил. Но като видях — или по-скоро чух — Малабар да се впуска в галоп зад Амарант по чакълената настилка и кравата да мучи зад каруцата, тъй като опънатото въже я душеше, задържах кобилата и пак поех бавно. Горката крава, мина доста време, докато се съвземе от вълнението си въпреки успокоителните думи, с които я обсипваше Фалвиница, опасно наведена отзад на каруцата. Обръщам внимание, че името й е Маркиз, което в благородническата стълбица я поставя много по-низко от нашата Пренсес. Чичо ми твърдеше, че по време на Революцията, като започнали да гонят аристократите, селяните от нашия край накичили за присмех животните си с такива титли. „Това е било най-малкото след всичкото зло, което са ни сторили — заключаваше старата Мену, — че дори и при Наполеон III, няма да повярваш, Еманюел, имало един граф в Ла Рок, който обесил кочияша си, защото не му се подчинил, без дори и един ден да е бил в затвора.“
Връщах се във времето много преди Революцията, когато съзрях в далечината осветената от факли главна кула на замъка. Стопли ми се сърцето, като го видях. И узнах съвсем точно какво е усещал феодалът в Средновековието, когато, след битки в далечни места, се е връщал у дома си, здрав, читав и победоносен, докарвайки в убежището си коли, пълни с плячка и пленници. Разбира се, не беше съвсем същото. Не бях изнасилил Миет и тя не беше моя пленница. Обратно, бях й дал свобода. Плячката обаче бе значителна и компенсираше доволно новите три гърла, които трябваше да храним: две крави, едната, Маркиз — готова да се отели, другата — в пълна млечност, оставена временно в Блатото в компанията на един бик, един нерез и две свини (не броя прасето, превърнато в колбаси), кокошки — два или три пъти повече, отколкото при Мену и — най-вече — достатъчно количество жито, понеже Варвоорд сам е приготвял хляба си. Чифликът му минаваше за беден, тъй като Варвоорд не е харчил за нищо. В действителност, както вече казах, той е имал няколко парчета хубава земя на платото откъм чифлика на Кюсак. И тази вечер аз не отнасях в Малвил и една десета част от богатствата на Блатото. Смятах, че ще трябва целия утрешен и следващия ден да отидем няколко пъти с двете каруци, за да пренесем всичко: вещи и добитък.
Странно как липсата на автомобил променяше ритъма на живота: от Кюсак до Малвил в конски ход ни потрябва един час, а с моята кола щях да го взема за десет минути. И какви ли не още мисли ми се въртяха по време на люлеенето без седло на Амарант, чиято топлина и пот усещах, а зад мене — Миет, обгърнала ме с две ръце през кръста, сгушила лице до тила ми, с гръд до моя гръб. Колко дарове ми поднасяше тя! И какво целомъдрие в бавното движение! За първи път от деня на събитието бях щастлив. Всъщност не съвсем щастлив. Мислех за заровения Варвоорд с уста и очи, пълни с пръст, която бе притиснала и гърдите му. Енергичен парий! Живял по свои собствени закони, не приел законите на никого! И колекционер на представители на мъжкия пол. Защото бе изключителен разкош да ги намериш събрани в едно толкова малко имение: нерез, жребец, бик; в място, където селските стопани отглеждаха вече само женски животни — всичките ни крави бяха девствени и изкуствено осеменявани, — този Варвоорд се отнасяше с уважение към мъжкия пол! В неговия случай нямаше само стремеж към самозадоволяване. Виждах някакъв почти религиозен култ към доминиращото мъжко животно. Той самият — супермъжкар от човешкото стадо в Блатото — убеден, че всичките жени от семейството му принадлежат, включително и доведените дъщери, от момента на узряването им.
Наближаваме Малвил и сега вече трудно удържам Амарант, която на всяка крачка минава в тръс. Но аз я възпирам с твърда ръка и прилепнали към тялото лакти заради горката Маркиз, която върви зад каруцата с разлюлян между късите крака едър корем. Питам се какво ли си мисли моята кобила за прекарания ден. Отвлечена, обладана и върната в родния дом. Дявол да го вземе, сега знам защо е последвала похитителя си: усетила е в него миризмата на жребец. А сега Беламур в Родилното сигурно също е усетила нашето приближаване, защото до нас достига далечно изцвилване, на което отговарят Амарант и — след миг на изненада: „Какво! Още една кобила!“ — силният зов на Малабар. Настъпващата вечер е изпълнена с животински миризми, те се носят, зоват се, откликват една на друга. Само ние не усещаме нищо. Поне не през носа, тъй като Миет е прилепнала плътно по целия ми гръб, прилепена до мен с бедра, корем, гърди. Тръгне ли Амарант в тръс, Миет се притиска още по-силно до мен, вкопчва се колкото може повече с двете си сключени на корема ми ръце. Това трябва да е първото й яздене без седло. Тя няма да го забрави. Нито пък аз. Всички тези извивки зад мене са пълни с живот, те трептят и ми държат топло. Чувствувам се погълнат, подплатен, съхраняван. Да можех и аз да цвиля, вместо да мисля! И в недрата на настоящото си щастие да не се боя от бъдещето!