— Виж ти! — казва тя. — Виж ти!
Никаква друга думичка не се казва. Нямата Миет немее. Другарите — превърнати в камък. И по начина, по който старата Мену задържа кръга на светлината по крепкото тяло на Миет, чувствувам одобрението й. Най-малкото заради здравината й, заради способността й да ражда, за работната й сила. За нравствената страна Мену не се произнася. Освен: „Виж ти! Виж ти!“ тя не казва нищо друго. Мълчи. Нито думичка. В това виждам познатата ми нейна предпазливост. И омразата й към жените. Много добре знам какво си мисли сега: „Все пак не бива да се главозамаете от гърдите й, момчета. Жената си е жена. А малко са добрите жени.“
Не зная дали Миет се стеснява от двойното мълчание — зяпналото мълчание на другарите ми и нелюбезното на старата Мену, но Тома спасява положението, като скача от каруцата. Виждам го — върховен момент! — как, стъпил на земята, поема двете пушки от нашия затворник, който още стърчи на каруцата. Ето го и него сред нас, цял покрит с оръжие. Посрещат го много добре. Може би не като мен — с луда радост. Не и като Миет — със секнал дъх. Но и той получава своя пай юмруци и потупвания по гърба, побутване с лакът. Сега дори за първи път виждам другарите си да го боричкат — знак, че напълно са го приели — най-после. Доволен съм. А той, очарован, отвръща на тези изблици както може — все още малко вдървено, малко несръчно, като човек от града, чиито движения не са съвсем прями, нито приятелската закачка — достатъчно находчива.
— А ти как си, Еманюел? — пита старата Мену.
Виждам я как ми се усмихва доста от ниско с вдигната към мен скелетовидна глава: дребно тяло, изправено предизвикателно, нито грамче тлъстина. Тази мършавина ми харесва обаче след плътските оргии на Фалвиница.
— Щастлив съм, че не се интересуваш само от кравата! — отговарям й аз по нашенски.
Хващам я за лактите, вдигам я във въздуха като перце, целувам я по двете бузи и едновременно разправям кое-що за Блатото, Варвоорд и семейството му. За Варвоорд тя не е учудена. Познава вече лошото му реноме.
— Прибирам се — казва тя накрая. — Докато разтоварите каруцата, ще ви приготвя вечеря.
И тя хуква към жилището, като ситни бързо, тъмна фигура в нощта, с танцуващ пред нея светъл кръг от факела; изглежда още по-дребна, когато стига до подвижния мост и минава във втората крепостна стена. Извиквам:
— Мену! Приготви за десет души! Има още двама в каруцата!
Не ни е нужно повече от половин час — както сме осмина, — за да разтоварим, макар и временно, и да сложим всичко в Родилното, с изключение на дюшеците, които решавам да отнесем в жилището, за да настаним тримата новодошли. Всичко се извършва с ред, като не се смята нетърпението на Малабар, който изправилият се пред муцуната му Жаке трябва да възпира с двата повода, като не се смятат и някои ругатни към Момо, който вместо на нас осветява отдолу с наведения факел корема на Малабар.
— Дявол да те вземе, Момо! Какво правиш?
— Йебет! Йебет! — вика Момо.
— Момо, дръж факела или ще ти дам един по задника!
— Ама йебет! Йебет! — вика Момо.
И като се изправя, размахва свободната си ръка, за да ни покаже очаровалите го размери. Чудно, че Пейсу не прави коментар. Сигурно се въздържа заради Миет.
След като се погрижваме за животните и ги затваряме — Малабар, където преди деня на събитието държах моя жребец, в бокс, през чиято врата той не може нито да мине, нито да я счупи, за да отиде при кобилите — отиваме във втората крепост, оставяме дюшеците на първия етаж и веднага слизаме в приземния в голямата зала, където намираме огъня запален и масата сложена и — изненада! — царствена по средата на дългата манастирска маса — една стара газена лампа на чичо ми, намерена и поправена от Колен, докато не сме били тук, която ни се стори последна дума на разкоша и осветлението.
Обаче старата Мену не блести с топлотата и блясъка на гостоприемството си. Както приближавам начело на малката група, тя се обръща потъмняла, мършава и ме гледа с язвителни очи, стиснати, устни и скърцащи зъби. Зад мене групата се спира. Новодошлите — затормозени. Старите — внимателни и скритом развеселени.
— Е къде са „другите двама“? — пита ме тя яростно. — Хората от Блатото, „чужденците“? Като че ли не бяхме достатъчно, точно колкото да се прехраним!