— Хубаво момиче — казва той с равен глас. — Но не говори много.
— Тя е няма.
— Не е възможно! — възкликва Пейсу.
— Таеама! — възкликва Момо разчувствуван и същевременно съзнаващ, че вече не заема в Малвил последното стъпало на езиковите умения.
Кратко мълчание. Изпълваме се с нежност към Миет.
— Мамо! Таеама! — вика Момо и се изправя с гордост на пейчицата си.
Старата Мену плете от другата страна на пейката. Какво ще прави, като свърши вълната? Ще разплете ли като Пенелопа изплетеното?
— Няма защо да крещиш — казва тя, без да вдигне глава. — Чух. Аз не съм глуха.
Отвръщам едва-едва сухо:
— Миет не е глуха. Тя е няма.
— Тъй де, тъй де — казва Мену, — така няма поне да се карате с нея.
Колкото и отвратени да сме от цинизма на тази бележка, не желаем да дадем оръжие в ръцете на старата Мену. Премълчаваме. И тъй като мълчанието се проточва, подхващам разказа си за деня, прекаран в Блатото.
Минавам съвсем накратко върху военната епопея. Не се разпростирам много на семейните отношения вътре в племето Варвоорд, все от загриженост да не дам оръжие на Мену. Говоря главно за Жаке, за нападението му над Пейсу, за пасивното му съучастничество, за терора, упражняван от бащата над него. Завършвам с това, че трябва да му се наложи наказание — лишаване от свобода, заради принципа: нека знае, че е извършил зло, та да не се опитва да го повтори.
— Как виждаш затварянето му? — пита Мейсоние.
Вдигам рамене.
— Много добре знаеш, че няма да го сложим в окови. Само задължението да не напуска Малвил и територията на Малвил. Колкото до останалото, ще се отнасяме с него както с всеки от нас.
— Тъй де! Тъй де! — казва с възмущение старата Мену. — Ако ме питаш какво мисля…
— Но аз не те питам — отвръщам й рязко.
Доволен съм, че я сложих на място. Не ми харесва начинът, по който изпрати Фалвиница без нито една дума. Най-после Фалвиница й е братовчедка. Какво означава това неприязнено държане? Че и по отношение на мен намирам, че също доста много си позволява. Обстоятелството, че ме счита за господар от небесно естество, не й пречи — както постъпваше и към чичо ми — да се опитва непрекъснато да ме ухапе. Самият господ-бог, когато му се моли, сигурно и него не може да се въздържи да не го настъпи.
— Както ти решиш, аз съм съгласен — казва Мейсоние.
Всички са съгласни. Съгласни са също и с троснатостта ми към Мену. Чета по очите им.
Разискваме колко да продължи наказанието на Жаке. Следват различни предложения.
Най-суров — защото се е страхувал за живота ми — е Тома: десет години. Най-снизходителен е Пейсу — една година.
— Не е скъпа цената за черепа ти! — казва Колен с някогашната си усмивка.
Той предлага пет години и конфискуването на цялото му имущество. Гласуваме. Приема се. Утре ще имам грижата да съобщя на Жаке присъдата му.
Минавам на въпроса за сигурността. Не е известно дали няма и други групи останали живи, скитащи се в природата с агресивни намерения. Отсега нататък трябва да се пазим. Денем да излизаме само въоръжени. Нощем да имаме — освен старата Мену и Момо — още двама души в малката крепост при входа. Добре, че има една празна стая на втория етаж с камина. Предлагам непрекъснати смени по двама. Моите другари са съгласни по принцип, но спорят оживено по въпроса за честотата на смяната и за състава на двойките. След двадесет минути се стига до единодушно становище в смисъл, че Колен и Пейсу ще дежурят в четните числа, а Мейсоние и Тома — в нечетните. Колен предлага и всички приемат аз да не напускам главната кула, за да поддържам отбраната на втората крепост, в случай че първата бъде превзета с изненада.
Забелязвам, че щом двама от нас ще спят в крепостта при входа, в главната кула се освобождава една стая. Предлагам да дадем на Миет стаята срещу банята на първия етаж.
При името на Миет оживлението спада и настъпва мълчание. Тази стая — единствен Тома не е в течение — е бившето помещение на Клуба. И по времето на Клуба бяхме спорили, без да стигнем до някакво решение, за удоволствието да има при нас едно момиче да ни готви и „задоволява нашите страсти“. (Изречението беше мое, бях го намерил в някакъв роман и то направи силно впечатление, тъй като никой не знаеше всъщност какво означава думата „страст“.)
— А другите двама? — запита накрая Мейсоние.
— По моему ще си останат, където са.