Излязох от кулата, казах тихо на Тома да тръгне по стъпалата на крепостта и отгоре през бойниците над портала да се цели в посетителя или посетителите. Изчаках го да стигне, после пристъпих на пръсти до шпионката, отместих капачето с един-два милиметра и предпазливо доближих око.
На около метър от мен — следователно мостът бе преминат — видях един мъж на около четиридесет години, яхнал сиво магаре, преметнал пушка през рамо, чието дуло се показваше иззад лявото му рамо. Бе гологлав, с много мургава кожа, тъмнокос, облечен с доста прашен черен костюм, а — подробност, която ме порази — на гърдите му висеше, както на епископите, сребърен кръст. Видя ми се едър и силен. На лицето му лежеше отпечатък на най-дълбоко спокойствие и аз забелязах, че той не трепна, когато, вдигайки очи към бойниците, забеляза Тома, който се целеше в него.
Дръпнах силно капачето на шпионката и силно извиках:
— Какво искаш?
Грубият тон нема̀ въздействие върху посетителя. Той не трепна, погледна към шпионката и отговори важно и отмерено:
— Ами първо да ви видя, а после да преспя тази нощ в замъка. Не държа да се връщам обратно през нощта по току-що изминатия път.
Забелязах, че се изразява добре, изискано дори, като изговаряше грижливо всяка дума, и то с акцент, който, без да е съвсем като тукашния, се доближаваше до него. Продължих:
— Имаш ли друго оръжие освен пушката?
— Не.
— Ще сториш добре да кажеш истината. Ще бъдеш претърсен, щом влезеш.
— Имам едно малко джобно ножче, но не го наричам оръжие.
— Автоматично ли се отваря?
— Не.
— Как ти е името?
— Фюлбер льо Но. Свещеник съм.
Не правих коментар на свещеническото му звание.
— Слушай, Фюлбер. Махни затвора на пушката си и го сложи в джоба на дрехата.
Той се подчини незабавно, като забеляза с безизразен глас:
— Недоверчиви сте.
— Имаме основание за това. Нападнаха ни.
После казах:
— Слушай, ще ти отворя. Ще минеш през вратата, но няма да слизаш от магарето, ще се спреш на десет метра и ще слезеш само когато ти кажа.
— Разбрано.
Вдигнах глава.
— Тома, продължавай да се целиш в него.
Тома кимна утвърдително с глава. Взех карабината в дясната ръка, махнах предпазителя, отместих двете резета на вратата, притеглих я към мен и зачаках. Щом Фюлбер влезе, затворих така бързо, че ударих задника на магарето. То подскочи напред, после встрани и едва не събори посетителя. Конете в Родилното се разцвилиха, магарето наостри дългите си уши и започна леко да трепери, но Фюлбер го спря.
— Слизай — казах аз на нашето наречие — и ми дай затвора на пушката.
Той се подчини — доказателство, че ме разбра. Сложих затвора в джоба си. Бях почти сигурен, че в случая тези мерки бяха излишни, но недоверчивостта има такава връзка с другите добродетели, че е ефикасна само при условие да не допуска изключения.
Сам Тома дойде да поеме поводите на сивото магаре и го заведе в един от боксовете на Родилното. Видях го, че откача едно от ведрата, за да го напои. Спрях се да го дочакам и се обърнах към Фюлбер:
— Откъде си?
— От Каор.
— Но разбираш езика ни.
— Не разбирам всичко. Има разлики в речника.
Въпросът, изглежда, го занимаваше, защото той веднага се залови да сравнява известни думи от нашия диалект и от неговия. Докато говореше — а той говореше много добре, — аз го разглеждах. Не беше висок на ръст, както бях помислил, но беше добре сложен и с изящна осанка, от което изглеждаше висок. А за лицето му не знаех какво да мисля. Оставих го да завърши филологическите си сравнения и казах:
— От Каор ли идваш?
Той се усмихна; забелязах, че има доста привлекателна усмивка.
— Не, идвам от Ла Рок. Бях в Ла Рок, когато избухна бомбата.
Гледах го втрещено.
— Значи, в Ла Рок има оцелели хора?
— Ами да — каза той, — има.
И добави все така спокойно:
— Около двадесет души.
Бележка на Тома
Току-що прочетената глава носи белега на един толкова очевиден пропуск, че аз ще прекъсна разказа на Еманюел, за да го запълня. Преди това прочетох следващата глава, за да се убедя, че Еманюел не се е върнал назад, както прави понякога, за да изясни по-късно въпросното обстоятелство. Но не. Нито една дума. Би рекъл човек, че го е забравил.