Най-напред бих искал да кажа две думи за Миет, тъй като за нея става дума. След всичките лирични излияния на Еманюел не бих искал да изглежда, че го депоетизирам. Но Миет е селско чедо, каквито има толкова много. Разбира се, тя е здрава и силна, тя притежава в изобилие и с положителност всичките заоблености, които толкова много се харесват на Еманюел. Но да се внушава, че Миет била красива, ми се струва много преувеличено. В моите очи тя не е по-красива от къпещата се жена на Реноар, от която Еманюел има една репродукция над леглото си, или от снимката на стрелящата с лък Биржита, поставена на бюрото му в нашата стая (доста чудно всъщност, че Еманюел е запазил тази снимка след отвратителното писмо, което тя му бе написала, за да му извести за женитбата си).
За „интелигентността“ на Миет също не споделям мнението на Еманюел. Миет е недоносче, няма е по рождение, а то ще рече, че има увреждане в мозъка, което е попречило развитието на говора и като последица е обеднило представата й за света. Не твърдя, че Миет е идиот, нито дори слаборазвита, тъй като Еманюел би се възползувал от това, за да изброи всички случаи, когато Миет е дала доказателства за изтънченост в човешките отношения. Но оттук да вземеш да твърдиш, че Миет била „много интелигентна“, както много пъти ми е казвал Еманюел (още един пример за сексуално надценяване), има една стъпка, която, що се отнася до мен, аз няма да направя. Колкото и да е изтънчена, Миет е доста простовата. Подобно на децата тя възприема действителността само наполовина. Останалото е мечта и без никаква връзка с фактите.
Ще помислят, че не обичам Миет. Напротив, много я ценя. Тя е великодушна, изтъкана от доброта; в нея няма и капчица егоизъм. Ако вярвах на онези опасни глупости, щях да кажа, че обвивката й е на светица, само че добротата й се проявява в област, която обикновено не е областта на светиците.
На другия ден след съвещанието, на което Еманюел остана малцинство по предложението за многомъжество в Малвил, настъпи някакво напрежение, защото се питахме кой „мъж“ (Мейсоние) или кой „партньор“ (Еманюел) ще си избере Миет. До такава степен, че както така добре го е забелязал Еманюел, никой от нас не смееше да я погледне от страх да не излезе, че иска да засенчи другите. Каква разлика от погледите, с които без срам я обсипвахме предната вечер!
Не мога да кажа какво си е помислила Миет за внезапната ни резервираност. Защото очите й са като на дете — „прозрачни и бездънни“ (цитирам Еманюел, само че той казва това в следващата глава). Трябва обаче да отбележа, че при второто ни пренасяне на нещата от Блатото големият Пейсу, по-откровен от всички нас, забеляза с примирение, че очевидно „тя“ ще избере Еманюел. Това бе казано пред Колен, Мейсоние и мен, докато новите бяха заети с опаковане на вещите от къщата на троглодитите. Но без тъга ние и тримата се съгласихме, че това наистина е очевидно.
Настъпи вечерта. Четенето на Библията след вечеря продължи с още трима ревностни слушатели, но боя се — без особено внимание от страна на другарите. Еманюел стоеше облегнат ту на едната, ту на другата страна на камината, а Миет бе седнала по средата на полукръга; лицето и тялото й бяха осветени и зачервени от танцуващите в огнището пламъци. Спомням си тази вечер, моето очакване — нашето очакване би трябвало да кажа — и колко много ме дразнеше провлеченият глас на Еманюел, при това с така топъл и с хубав тембър. Не зная дали бе от умората през деня, от изнервеността поради несигурността или защото сумракът също участвуваше в това, но резервираността, която си бяхме наложили през деня, бе изчезнала. Очите на всички бяха приковани в Миет, разгънала всичките си очертания без ни най-малко стеснение, заслушана в четенето. Обаче тя не се преструваше, че не вижда погледите ни. От време на време очите й се срещаха с нашите и тогава тя ни се усмихваше. Така тя се усмихна безпристрастно на всеки един от нас — Еманюел каза вече за усмивката й; вярно е, че е много привлекателна, макар и една и съща за всички.
В края на седенкуването ни Миет стана и най-естествено улови Пейсу за ръката и тръгна с него.
Мисля, че Пейсу бе много доволен, че има толкова слаба светлина в голямата зала, тъй като въглените бяха вече покрити с пепел. Той бе щастлив още повече, че е с гръб към нас и така скрива лицето си. А ние, ние стояхме съсипани и мълчаливи пред огнището, докато старата Мену палеше кандилата ни, като мърмореше обидни коментари за „останалите на сухо“.
Изненадите ни не бяха свършили. На следната вечер Миет избра Колен. На по-другата — мен. На четвъртата вечер — Мейсоние. На петата — Жаке. На шестата тя отново избра Пейсу. И тя продължи така в посочения вече ред, без нито веднаж да избере Еманюел.