— Малвил!
— Да — казва чичо ми. — Малвил.
— Ама чакай — казвам слисано. — Това са само гори и развалини.
— Охо — отговаря чичо ми, — трябва да те науча какво е Малвил. Малвил, това са шестдесет и пет хектара първокласна земя, обрасла с гора, няма и петдесет години. Малвил са лозя, които даваха най-хубавите вина в тоя край по времето на баща ми. Всичко трябва отново да се засади, разбира се, но земята е тук. Малвил е изба, каквато няма втора в Малжак: със сводове, прохладна и просторна като училищния двор. Малвил е крепостна стена, до която можеш да строиш пристройки, и то от дялан камък, само се наведи и вземай колкото си искаш за конюшни и боксове. На това отгоре Малвил е до нас. Граничи със Седемте бука. Ще речеш, че е продължение на Седемте бука — добавя той с някакъв хумор, като че ли замъкът е бил собственост на чифлика.
Това става след вечеря. Чичото е седнал, но не пред, а успоредно на кухненската маса, смуче лулата си, отпуснал с една дупка на мършавия си корем колана на панталона си.
Поглеждам към него и той вижда, че съм отгатнал.
— Е да! — казва. — Изпуснах тази сделка.
Отново лулата.
— Наругах Гримо.
— Гримо?
— Довереното лице на графа. За това, че думата му минавала и че графът, който живеел в Париж, нямало нищо да предприеме без него, поиска ми рушвет. Нарече го „възнаграждение за преговарянето“.
— Мило казано.
— И ти мислиш като мен — казва чичо ми.
Той смуче лулата си.
— Много ли?
— Два милиона.
— Я гледай!
— Не е малко. Можехме обаче да поговорим. Вместо това писах на графа, а той, какъвто е глупак, предал писмото ми на Гримо. И Гримо дойде и ме упрекна.
Въздишка, смесена с облак дим.
— Втора грешка и тя е непоправима: наругах Гримо. Доказателство, както виждаш, за това, че и на шестдесет години се правят грешки. В деловите отношения не трябва никога никого да ругаеш, Еманюел, запомни добре това, дори и мошеника! Защото и мошеникът, колкото и да е измамник, си има честолюбие. От тоя ден Гримо ми заприщи пътя. Два пъти писах на графа. Не ми отговори нито веднъж.
Мълчание. Познавам много добре чичото, за да се включвам словесно във вътрешните му съжаления. Не обича да го съжаляват. Впрочем той разтърсва рамене, слага крака на един стол, вмъква левия си палец в колана и продължава:
— Изпуснах, изпуснах. В края на краищата мога да живея и без Малвил. И не живея лошо. Печеля доста добре и най-вече правя, каквото си ща. Никой не ми стои на главата или до мен да ми додява. Според мен животът е интересен. И тъй като съм добре със здравето, може да карам така още двадесет години. Повече не ми трябва.
Както изглежда, и това бе много. Този разговор стана една неделна вечер. А на следващия неделен ден, на връщане от футболен мач в Ла Рок, чичо ми загина заедно с родителите ми при автомобилна катастрофа.
Само петнадесет километра делят Малжак от Ла Рок, но това бе достатъчно един автобус да смаже малолитражната кола в едно дърво. Чичо ми трябваше да отиде на мача както друг път с приятелите си със своя „Пежо“, но колата му бе на поправка у гаражиста, а „Ситроенът“ му — камионетка, с която превозваше конете, не бе в къщи, тъй като един от неговите клиенти бе настоял стоката да му бъде изпратена в неделя. И аз трябваше да бъда в колата, но понеже същата сутрин един от моите ученици бе паднал много тежко със скутера си, бях отишъл следобеда в болницата в града да разбера как е.
Ако беше жив, абат Льоба щеше да каже: „Провидението те запази, Еманюел.“ Да, но защо мен? Ужасяващото при такива думи е, че те само отсрочват въпроса. По-добре би било нищо да не се казва. Но точно това не може да се направи. Събитието е толкова безсмислено и така силно е — въпреки всичко — желанието то да бъде разбрано.
Докараха трите осакатени тела в Седемте бука и двамата със старата Мену изпълнихме посмъртното бдение, докато пристигнат сестрите ми. Бдението мина без нито една сълза, в пълно мълчание, заедно със седналия в един ъгъл на стаята Момо, който на всичко отговаряше с „не“. Късно през нощта конете започнаха да цвилят: беше забравил зоба им. Старата Мену го погледна, но настръхнал, той направи знак „не“ с глава. Станах и отидох да им раздам храната.
Тъкмо се връщам в стаята с покойниците, и сестрите ми пристигат с кола от околийския град. Бързината им ме изненадва, а още повече — облеклото им. Облечени са от глава до пети в черно, сякаш са предвидили от доста време кончината на родителите си. Едвам престъпили прага на Седемте бука, още преди да са си свалили шапките и воалите, и сълзите — заедно с думите — избликват. Двете бръмчат като оси в буркан.