Що се отнася до мен, аз започнах да се позапитвам кое-що за Фюлбер. Според онова, което разказваше за живота си преди деня на събитието — поне наглед той много говореше за себе си, макар и все някак си неопределено, — бил пребродил цяла Централна и Югозападна Франция, като отсядал ту у еди-кой си свещеник, ту у еди-коя си госпожа, ту при светите отци в З. и все го канели. Когато денят „Д“ го изненадал, живеел вече от цяла седмица у добрия свещеник в Ла Рок, който предал богу дух пред очите му.
Значи, не е имал енория нашият приятел Фюлбер, нито свой дом? А от какво е живеел? В приказките му ставаше дума само за благотворителни дами, които посрещали „потребностите“ му (потребностите, дето ги нямал!) и му правели стотици подаръци, като се надпреварвали коя да бъде в обществото му. Тук ми се стори, че красавецът Фюлбер не говореше без кокетство и изглеждаше доволен от чаровете си.
Беше облечен в антрацитовочерен, доста изтъркан, но след изчеткването му — много чист костюм, с риза, чиято съвсем не свещеническа яка наистина бе оръфана, и връзка от тъмносиво трико. Но главно, носеше на гърдите си на дълъг черен шнур великолепен сребърен кръст, какъвто според мене никое духовно лице, освен ако е епископ, не би си позволило да носи.
— Щом си родом от Каор — казах аз (бях решил въпреки величествеността му да продължавам да му говоря на „ти“), — сигурно си учил в семинарията.
— Ами да — отвърна Фюлбер, при което тежките му клепачи прикриха кривогледите му очи.
— А в коя година си постъпил?
— И ти ме питаш едни работи! — каза Фюлбер все така с наведени очи и лек добродушен смях. — Толкова време измина оттогава! Не съм вече младеж — добави той кокетливо.
— Хайде, помъчи се да си спомниш! — казах аз. — Все пак годината, в която постъпва в семинарията, трябва да е важна за един свещеник.
— Наистина — отговори Фюлбер с хубавия си плътен глас. — Това е важна дата.
И понеже мълчах, той продължи, притиснат от мълчанието ми:
— Чакай… Трябва да е било през петдесет и шеста година… Да — потвърди той след ново умствено усилие, — през петдесет и шеста година…
— Така си и мислех — отговорих веднага с щастливо изражение. — Ти си постъпил в семинарията в Каор по същото време с моя приятел Серюрие.
— То… ние бяхме много в семинарията — каза Фюлбер с лека усмивка. — Не познавам всички.
— Но не и през първата година — продължих аз. — Освен това човек като Серюрие не остава незабелязан. Метър и деветдесет и четири и червенокос като пламък.
— А да, разбира се, сега като ми го описваш… — каза Фюлбер.
Той се бе изказал сдържано и се показа много облекчен, когато го замолих да ни разкаже за Ла Рок.
— След бомбата — каза той с тъга — трябваше да се справим с едно твърде скръбно положение.
Отбелязвам пътем думата „скръбно“. Винаги съм я чувал само в устата на свещеници или на такива, които им подражават. У тях това е почти професионален термин. И въпреки неприятното му смислово съдържание, изглежда, че този термин им дава някакво задоволство. Чувал съм да казват, че младите свещеници не го употребявали. Ако е така, толкова по-добре. Тази дума е противна поради самодоволството в смисъла й. Скръбта — особено скръбта на другите — все пак не е нещо, което се дегустира или което може да послужи за украса на красивите души.
Фюлбер се опиваше от своето „твърде скръбно положение“. За оцелелите то се бе изразило в погребване на онова, което бе останало от мъртвите. И ние преживяхме същото, но ние никога не говорим за него.
Понеже не ни спестяваше никакви подробности, запитах го, за да променя темата, как живеят хората в Ла Рок.
— И добре, и зле — отговори той, като поклати глава и огледа с хубавите си тъжни очи всички около масата. — Добре от духовна гледна точка и зле — от материална. От духовна гледна точка — продължи той и полузатворил очи, метна в устата си голямо парче пушено — трябва да кажа, че съм много доволен. Посещаемостта на църковните служби е забележителна.
Като забеляза у Мейсоние и у мен известно учудване (защото общината в Ла Рок бе в ръцете на социалисти и комунисти), той добави: