Забелязах, че иначе толкова разговорливият Фюлбер отговаря накратко на въпросите ми. От това заключих, че описанието му на материалните условия в Ла Рок съдържа някакъв извод, но че въпреки забележителната му самоувереност не смее или не бе успял още да го изрази. Замълчах, загледан в огъня.
След малко Фюлбер се изкашля лекичко, което издаваше не затруднеността му, а това, че след като с единия крак е вече „отвъд“, изпитва известна мъка да се върне в този свят и да се занимава с човешките дела.
— Трябва да кажа — продължи той, — че съм много загрижен за съдбата на двете бебета и на нашето осиротяло момиченце. Това е много скръбно положение, за което не виждам изход. Без мляко не виждам как ще ги отгледаме.
И отново остави мълчанието да натежи. Всички погледи бяха призовани в него и никой нямаше желание да говори.
— Зная прекрасно — продължи Фюлбер с плътния си глас, — че онова, което ще ви поискам, ще ви се стори огромно, но в края на краищата обстоятелствата са изключителни, божиите блага са неравномерно разпределени, а за да живеем, за да оцелеем дори, ще трябва да си припомним, че сме братя и че сме длъжни да се подпомагаме.
Слушах го. Само по себе си всичко, което каза, бе вярно. Но казано от него, звучеше фалшиво. Имах впечатлението, че този човек не изпитваше човешките чувства, с които жонглираше. Той продължи.
— Изказвам молбата си в името на нашите нещастни бебета в Ла Рок. Забелязах, че имате няколко крави. Ще ви бъдем извънредно признателни, ако можете да ни преотстъпите една.
Мъртво мълчание.
— Да преотстъпим? — запитах аз. — Ти каза „да преотстъпим“? Значи, имаш пред вид някаква замяна?
— Всъщност не — отговори Фюлбер високомерно. — Не съм гледал на тази работа като на търговска сделка. Виждах я по-скоро като задължение да се подпомогнат хора, изпаднали в беда.
Значи, предупредени сме. Ако откажем, ще бъдем в очите на Фюлбер безсърдечни и безнравствени.
— Тогава не става дума за преотстъпване, а за даване.
Фюлбер скланя глава; с изключение на Тома всички се гледаме поразени. Да искаш от селяни да ти дадат крава! Такива са хората от града!
— Не би ли било по-просто да вземем на прехрана в Малвил двете бебета и сирачето? — питам аз с кротък глас, но все пак не така кротък като на Фюлбер.
Миет е седнала между мен и Фюлбер и като се обръщам към него да му задам въпроса, виждам милото й лице и забелязвам, че мисълта за детски ясли в Малвил я преизпълва с удоволствие. Отделно от спора й отправям една усмивка, тя ме гледа цяла секунда с хубавите си детски очи, прозрачни и бездънни, после изведнаж ми връща усмивката. Връща ми я, ако може да се каже, стократно, сякаш бе събрала в себе си цялата си обич, та да ми я даде наведнаж.
— Би било напълно възможно за момиченцето — каза Фюлбер, — защото ни създава големи грижи. Тринадесетгодишно е, но е толкова слабо и дребно, че изглежда на десет, има кризи от астма и на това отгоре е опърничаво. Тъжно е да се каже, но трудно ще се намери в Ла Рок кой да се грижи за него.
Красивото му аскетическо лице потъва за кратък миг в меланхолия. Той размишлява за човешкия егоизъм и аз чувствувам, че и ние имаме дял в тези размисли. Все пак той не губи мисълта си и продължава с въздишка:
— За жалост не е възможно да ви поверим бебетата. Майките им не искат да се разделят с тях.
Тъй като не е можел да знае предварително имаме ли крави, нито пък, че ще му предложим да вземем бебетата на прехрана у нас, не е можел и да иска мнението на майките. Следователно подозирам го в лъжа и че не са само бебетата в Ла Рок, които биха били щастливи да имат мляко.
Пускам му още един фитил:
— В такъв случай ние бихме приели в Малвил и майките заедно с децата.
Той клати глава:
— Не е възможно. Всяка от тях си има мъж, други деца. Не може да се разкъсва така едно семейство.
В същото време той махва енергично с ръка, за да отхвърли предложението ми. После млъква. Безмилостно ни затваря в дилемата: или даваме крава, или бебетата умират. И сега чака.
Мълчанието се проточва.
— Миет — казвам аз, — съгласна ли си да дадеш на Фюлбер стаята си за тази нощ?
— Ама не — възразява доста вяло Фюлбер, — не бих искал да безпокоя никого. Купчина сено в обора ще ми е достатъчно.
Отклонявам любезно това евангелско предложение.
— След дългото пътуване ти имаш нужда от почивка — казвам, като ставам от стола. — А докато спиш, ние ще обсъдим искането ти. Отговор ще ти дадем утре сутрин.
Той също става, изправя се в цял ръст и ни гледа със сериозни и изпитателни очи. Издържам кротко погледа му и след малко той бавно отвръща глава.