Сега сме всички: никога до днес не сме имали пленарни заседания с трите жени, с Момо, с „крепостника“. Демократизираме се. Ще го кажа на Тома.
Старата Мену се навежда да посъживи огъня, защото за икономия веднага след свършването на вечерята сме изгасили голямата лампа, така че единствено огнището ни дава светлина. Без ръжен и без маша, само като доближи малко цепениците, старата Мену успява да изкара пламък и сякаш е очаквал само този сигнал, за да пламне и той, Мейсоние избухва:
— Като го видях това кюре да пристига — казва той, смесвайки в гнева си френския и тукашното наречие, — здравата се усъмних, че не идва за хубавите ни очи. И все пак не бих повярвал. Бива си го! — казва той с възмущение, сякаш никакъв друг израз не може да изкаже невероятността на случилото се. Той повтаря неколкократно: „Бива си го!“, като пляска с длан по коляното си.
После продължава вън от себе си:
— Седнал ми тук най-спокойно на задника си, като че ли е самият бог-отец, и ти иска кравата, като че ли ти иска кибритена клечка да си запали лампата! Кравата, дето си я отгледал, грижил си се за нея по два пътя на ден цели години, че през зимата, като замръзне чешмата, си мъкнал кофи с вода от кухнята в обора да й дадеш да пие, а ветеринарният колко ти струва, да не броим лекарствата и грижите за слама и за сено, които привършват в хамбара, та се питаш ще можеш ли да дочакаш новата реколта. Дори и не говоря за мъките около отелването й. Е, и? — подема той с нова сила. — Казват ти няколко „Отче наш“ и ти задигат кравата. В средновековието ли се връщаме? Дотам ли сме стигнали? Църквата пристига да си иска десетъка? Защо не тогава и ангарията, щом е така?
Макар и безбожни, тези думи въздействуват дори и на благочестивите. В този край още си спомнят за владетелите-благородници и дори онези, които ходят на църква, са недоверчиви към властта на свещеника. Аз обаче мълча. Изчаквам. Не искам за втори път да остана малцинство.
— Нали има бебета? — казва Колен.
— Точно така — допълва Тома, — защо да не ги дадат в Малвил? Трудно ми е да повярвам, че майките няма да се съгласят да се разделят с тях, за да им осигурят живота.
Не е зле, Тома. Сдържан и логичен, макар и малко абстрактен, може би за да е убедителен.
— Обаче точно това ни каза Фюлбер — забелязва Пейсу с присъщото му огромно чистосърдечие.
Мейсоние вдига рамене и изрича буйно:
— Фюлбер ни каза, каквото си иска!
Тук, струва ми се, той отива доста далеч за слушателите си. Защото по заобиколен път окачествява Фюлбер като лъжец и освен нас двамата с Тома никой тук не е склонен да приеме такава преценка. На което отговаря дълго мълчание. А и аз не правя нищо, за да го наруша.
— Трябва да си признаем, че нещата са зле устроени — казва най-после старата Мену, като слага плетивото си на колене и го оглажда с длан, защото то се навива на маркуч. Ония в Ла Рок са двадесет души и за двадесет имат само един бик и пет коня, а от това не печелят кой знае какво.
— Никой не ти пречи да им дадеш кравата си — подхвърля с насмешка Мейсоние.
Не ми харесва това. Внимание! „Мое“ и „твое“ ми се струват твърде опасни понятия. Намесвам се:
— Не съм съгласен с такъв начин на изразяване. Тук няма нито „кравата на Мену“, нито „кравата на Блатото“, нито „кравите на Еманюел“. Има животни на Малвил и толкова. А животните на Малвил принадлежат на Малвил, тоест — на всички нас. Ако някой мисли иначе, да си вземе добитъка и да си върви.
Говоря много твърдо и след изявленията ми настъпва малко натегнато мълчание.
— Та какво искаш да ни кажеш с това, Еманюел? — пита след малко Колен.
— Искам да кажа, че ако трябва да се разделим с едното от животните, това ще го решим всички.
Казах „да се разделим“, а не „да дадем“. Нюансът не убягва на никого.
— Трябва да се поставим на мястото им — намесва се Фалвиница и ние всички я поглеждаме учудени, защото от един месец, откакто е тук, старата Мену така здраво я е изкълвала, че тя не се решава да си отвори устата. Насърчена от вниманието ни, тя изпуска дълбока въздишка, за да освободи дъха си от гънките, където той се губи, и добавя:
— Щом като за десет души в Малвил има три крави, а за двадесет в Ла Рок — нито една, няма да е чудно един ден да има завистници.