— Не каза нещо повече от онова, което аз казах — изрича старата Мену с убийствен глас, за да постави Фалвиница на мястото й.
На мен обаче ми дотегна това тиранизиране и затова поставям старата Мену на нейното място.
— Добре го каза, Фалвинице.
Двойните брадички се тресат, всичко в нея се отпуска, тя ни оглежда и се усмихва със задоволство.
— Но нима не ни откраднаха един кон — казва Пейсу и като вижда, че бедният Жаке се свива на стола си, добавя: — Не искам да обидя никого. Защо тогава да не ни откраднат една крава от пасбището?
— Една ли? — питам аз. — Защо не и трите? В Ла Рок имат пет коня, достатъчни са петима мъже на коне. Пристигат, избиват пазачите ни и — сбогом на кравите!
Доволен съм, че напомних за конете; много добре зная защо.
— Ние сме въоръжени — възразява Колен.
Поглеждам го.
— Те — също. И по-добре от нас. Ние имаме четири пушки. В Ла Рок имат десет. И, цитирам ти Фюлбер, достатъчно патрони. Което не може да се каже за нас.
Мълчание. Мислим с тревога какво би била една война между Ла Рок и нас.
— Не мога да повярвам това от хората в Ла Рок — заявява старата Мену, поклащайки глава. — Това са нашенци. Почтени хора.
Показвам й тримата новодошли.
— Почтени? Ами тези не са ли почтени? А видя какво стана.
Добавям на диалект:
— Една шугава овца стига, за да зарази цялото стадо.
— Точно така — намесва се Фалвиница, двойно по-щастлива да ме подкрепи, защото в същото време може без всякакъв риск да покаже, че Мену не е права. Но и Мену се съгласява с мен, както и Колен, и Пейсу.
— Ти си съвсем прав, Еманюел — съгласява се и Мейсоние, вдига очи към небето и посочва с пръст към главната кула на замъка, та всекиму да стане ясно. После повтаря на диалект: — Стига и една шугава овца, за да зарази цялото стадо.
Виждам, че Тома се навежда към Мейсоние, моли го да му преведе поговорката на френски и одобрява. Обаяние на хилядолетните шаблони! Пословицата ми получи единодушно одобрение. Фюлберисти и антифюлберисти са в съгласие. Различаваме се само по въпроса за идентичността на шугавата овца. За едни тя е ясна, за други — неопределена.
След успеха си не казвам вече нито дума. Разговорът се върти все на едно и също. Спорът засяда на сухо и аз го оставям да затъне. Сега чувствувам умората в гласовете, положенията на тялото, раздразнителността. По-добре, нека се изморят; аз изчаквам.
И не чакам дълго, защото след продължително мълчание Колен казва:
— Добре, ами ти, Еманюел, какво ще кажеш?
— О, аз ще се присъединя към общото мнение — отговарям.
Всички ме гледат. Смутени са от такава скромност. Освен Тома, който ме наблюдава с ирония. Но Тома няма да каже нищо. У него има напредък. Станал е по-предпазлив.
Мълча. И както очаквах, те настояват.
— Все пак, Еманюел — казва Пейсу, — нали си имаш нещичко наум?
— Е, да — отговарям, — имам нещичко. И то ми казва, първо, че ни изнудват с тия бебета. (Разбира се, под третото лице на „изнудват“ се подразбира шугавата овца, но тя все още не е уточнена.) Защото ти, Мену, виждаш ли се (тук започвам да говоря на наречието ни) с Момо като бебе на ръце и нито капка мляко, за да го нахраниш, и да откажеш да го повериш на хора, които имат мляко? И дори да имаш тупето да им кажеш: „Не искам млякото за Момо, искам кравата!“
Не казвам нещо по-различно от Тома преди няколко минути. Но го казах конкретно. Същите цветя, но букетът е друг. Улучил съм, виждам го по лицата им.
— Добре — продължавам след малко, — като отидем в Ла Рок, ще изясним тази работа, ще запитаме майките какво мислят те. Както казахте, ние имаме три крави, а хората от Ла Рок — нито една. И щом е така, можете да си представите колко могат да ги настройват срещу нас (третото лице отново не е уточнено) и да им внушават различни мисли. А тези мисли — набийте го в главата си! — могат да бъдат само лоши при положение, че те са повече от нас и по-добре въоръжени.
Мълчание.
— Тогава ти какво мислиш, Еманюел, че трябва да им дадем кравата ли? — казва Пейсу, по-объркан от всякога.
Развиквам се веднага:
— Да им дадем! А, не! Никога! Особено пък да им я дадем! Ще се поставим, както казва Мейсоние, в положението да им плащаме десетък! Сякаш сме им длъжни! Сякаш е право на града да иска от селото да го храни безплатно! Само това липсваше! Че те дори няма да ни зачитат, ония от Ла Рок, ако излезем такива будали, че да им дадем кравата!
Погледите блестят от споделено възмущение. Пълно единомислие у фюлберисти и антифюлберисти, хиляди селски поколения ме поддържат и тласкат напред. Чувствувам почвата под краката си твърда и продължавам по-нататък: