— И на Жаке дори ще кажа — добавя Мейсоние със свити юмруци. — Крепостникът има същите права като нас.
Отново се намесвам, като гледам да спася нещо от пожара:
— Кажи го на Колен, но не и на Пейсу. Или почакай да си замине Фюлбер. Нали познаваш Пейсу, способен е да му смаже мутрата!
— И добре би направил — процежда Тома, стиснал зъби.
За Миет — нито дума и сигурен съм, дори нито една укоризнена мисъл, но обратно — увереност, че коварният Фюлбер е злоупотребил с чувството за дълг и гостоприемство у горкото момиче. Сигурен съм също, че ако бях предложил да отидем и събудим начаса Колен, Пейсу и Жаке, да разбием вратата на Фюлбер и да го изхвърлим заедно с магарето му, предложението ми щеше да бъде прието възторжено. Тъй като не искам в никакъв случай да изживея подобна сцена, задоволявам се да мечтая за нея. И като си представям как шестимата измамени мъже се втурват в стаята и натупват любовника на жена им, започвам да се смея.
— Няма нищо смешно — забелязва строго Мейсоние.
— Хайде — казвам аз, — върви си лягай. Станалото, — станало.
Тази изтъркана и успокояваща мисъл остава без ефект върху него — би трябвало да кажа: върху тях, тъй като, макар че говори по-малко, Тома е също така разярен.
— Противно ми е да си мисля, че се е опитал да се възползува от недъга на момичето — казва Мейсоние. — Казал си е: „Тя е няма, не ще каже на никого.“
— И как ли да не отида на литургията му утре — продължава той и повишава глас, — като зная, което зная, за да го видя как изрежда всички ония идиотщини за греха! Хайде, отивам да спя — добавя, като забелязва нетърпението ми.
И си тръгва, превил гръб. Докато се събличам, оставам със затворено лице, та Тома да мълчи. Не драматизирам. Първо, Фюлбер не е свещеник. Впрочем защо пък в края на краищата и един свещеник да не се люби? Но че нещастникът върши това скришом — там е болното му място.
Не изпитвам ненавист спрямо Фюлбер, че ни е отнел Миет за една нощ. Утре ще използувам без стеснение тази случка срещу него, но по други причини. Защото — сигурен съм в това — той е лош и несправедлив човек, който не желае добро на Малвил и срещу когото ще възстановя единството на Малвил. Единството, в което снощи религиозният въпрос едва не отвори пукнатина.
След като кандилото изгасва, аз си лягам, но както и очаквам, без да успея да заспя. И Тома също не заспива. Чувам го как се върти на канапето си. Той прави опит да ми заговори, но аз шумно го отблъсвам. Като не заспивам, да имам поне тишина.
Х
След закуска, докато Фюлбер приема каещите се в „своята“ стая, аз се запътвам към Родилното, за да яхна Малабар и продължа обяздването му. Още много липсва — въпреки усилията ми — на тежкия впрегатен кон, докато стане приемлив за езда. Устата му не е много чувствителна, той разбира, когато му хрумне, езика на краката и юздите и не е лесно да го спреш. Затруднен съм и от широкия му гръб, който ме принуждава да разтварям крака повече, отколкото съм свикнал, а това прави хватката ми не така ефикасна. Толкова тромав е Малабар, че ми се струва, като го яхна, че съм средновековен рицар. Липсва ми само снаряжение; впрочем то не би го смутило. Огромният жребец е в състояние — сигурен съм в това — да носи двойно и тройно моята тежест. Той разполага с невероятен запас от сила и когато препуска в галоп, винаги имам усещането, че напада. Всъщност, макар че се учудвам от ширината на гърба му, не критикувам удобството от нея. Човек се чувствува отгоре му извънредно добре, така че, ако става дума за някоя по-дълга разходка, при която бързината не е от голямо значение, бих препоръчал Малабар на чувствителните задници.
Намирам Жаке и Момо заети с почистване на боксовете, и в момента, в който отивам да оседлая Малабар, забелязвам, че Момо пак е сложил на Беламур два пъти повече слама, отколкото на другите два коня. Не че те са ощетени; Беламур е получила повече. Скарвам се на Момо, накарвам го да извади половината слама от постилката, укорявам го за пристрастието му, което в същото време е разхищение. Уверявам го, че ако го видя пак да върши същото, ще му дам няколко ритника по задника.
Тази заплаха е стар навик. Предадена ми е от чичо ми и като него никога не съм я приложил на дело. Би могло да се сметне, че като е станала до такава степен нещо теоретично, тя е изгубила всякаква ефикасност. Не е така обаче, тя продължава да има някакво въздействие върху Момо като върховен израз на родителско незадоволство. Защото, макар че Момо е с няколко години по-възрастен от мене, той счита, че наследявайки имотите на чичо ми, съм наследил и бащинската власт, която чичо ми е упражнявал над него.