— Ясно — рече той. — Значи ти поемаш нещата, така ли, дърта кучко?
— Ама че език — засмя се тя, докато правеше пай върху зеления му бележник и месеше жълтото тесто с пълните си пръсти.
— Кой е той? — изръмжа той.
— Моля?
— Кой е той, кой е предателят в офиса?! — изрева той. — Онзи, който те слуша тайно в работно време?
— Не питай, няма да ти кажа — отвърна тя, докато изсипваше върху пая канела от мастилницата му.
— Само гледай! — Рязко отвори вратата, изтича покрай секретарката и се върна в голямата зала. — Внимание! — Размаха ръце. Тракането престана. Десетте стенографки и служителки вдигнаха погледи от лъскавите черни машини. — Чуйте ме. Има ли радио в офиса?
Мълчание.
— Чухте какво ви попитах — яростно рече той и ги обходи с изгарящ поглед. — Има ли радио?
Треперливо мълчание.
— Ще дам бонус на онази, която ми каже къде е радиото, и гарантирам, че няма да я уволня — обяви той.
Една от дребните руси секретарки вдигна ръка.
— В дамската тоалетна — изскимтя тя. — Пускаме си го тихичко, докато спираме за цигара.
— Бог да те благослови!
Излезе в коридора и почука на вратата на тоалетната.
— Има ли някого?
Мълчание. Отвори вратата. Влезе.
Радиото беше на перваза на прозореца. Сграбчи го и отскубна жицата. Имаше чувството, че стиска вътрешностите на някакво ужасно животно. Отвори прозореца и го изхвърли. Отнякъде се чу писък. Радиото се пръсна като бомба и парчетата се разлетяха по покрива долу.
Затръшна прозореца и се върна в кабинета си.
Беше празен.
Взе мастилницата и я затръска, докато от нея не излезе…
Мастило.
На път към дома си мислеше за това, което бе наредил на служителите си. Отсега нататък никакви радиоприемници. Ако някой домъкне нещо такова, на секундата ще бъде изхвърлен. Изхвърлен, разбрахте ли ме?
Изкачи стъпалата и спря на площадката.
В апартамента му имаше парти. Чу смеха на жена си, поднасяха се питиета, звучеше музика, говореха гласове.
— Мамо, ти си върхът!
— Пепър, къде си?
— Тук, татко!
— Пухчо, хайде да играем на шише!
— Хенри, Хенри Олдрич, остави подноса, преди да си го счупил!
— Джон, о, Джон. Джон!
— Хелън, изглеждаш прекрасно…
— И казах на доктор Трент…
— Искам да те запозная с доктор Крисчън и…
— Сам, Сам Спейд, това е Филип Марлоу…
— Здрасти, Марлоу.
— Здрасти, Спейд!
Взрив на смях. Викове. Звън на стъкло.
Гласове.
Джо се облегна на стената. Гореща пот се стичаше по лицето му. Хвана се за гърлото и му се прииска да закрещи. Гласовете. Познати. Познати. Всичките му бяха познати. Къде ги беше чувал? Приятели на Ани? Но тя нямаше приятели. Никакви. Не можеше да си спомни гласа на нито един неин приятел. А имената, тези странно познати имена…?
Преглътна на сухо. Постави ръка върху дръжката.
Щрак.
Гласовете изчезнаха. Музиката замлъкна. Звънът на стъкло спря. Смехът като че ли беше отнесен от порив на вятър.
Прекрачи прага и сякаш влезе миг след като ураганът се е изнесъл през прозореца. Усети чувство за загуба, вакуум, празнота, безгранична тишина. Сякаш стените ги измъчваше болка.
Ани седеше и го гледаше.
— Къде отидоха? — попита той.
— Кои? — Опита се да се престори на изненадана.
— Приятелите ти.
— Какви приятели? — повдигна вежди тя.
— Знаеш за какво говоря.
— Не — твърдо рече тя.
— Какво си направила? Ново радио ли си купила?
— И какво, ако съм си купила?
Направи крачка напред и ръцете му затърсиха въздуха.
— Къде е?
— Няма да ти кажа.
— Ще го намеря.
— И ще си купя друго.
— Ани, Ани — възкликна той и застана пред нея. — Колко време смяташ да продължаваш с тази лудница? Не виждаш ли какво става?
Тя се извърна към стената.
— Знам само, че ти си лош съпруг, пренебрегваш ме, не ми обръщаш внимание. Излизаш и когато те няма, приятелите ми са с мен, правим си веселби. Гледам ги как живеят и умират, разхождат се около мен, пием питиета и въртим любов. Да, колкото и да не ти се вярва, скъпи ми Джоузеф! И пием мартинита, дайкирита и манхатъни, добри ми Джоузеф! И си седим, и си приказваме, и плетем или готвим, или дори си правим екскурзии до Бермудите и където ни скимне — Рио, Мартиника, Париж! А тази вечер празненството беше страхотно, докато не се появи ти да витаеш!
— Да витая! — изкрещя той с див поглед.
— Да — прошепна тя. — Ти самият като че ли изобщо не си истински. Сякаш си някакъв призрак от друг свят, дошъл да развали забавлението ни. Ох, Джоузеф, не можеш ли да се махнеш!
— Ти си луда — бавно рече той. — Бог да ти е на помощ, Ани, но ти наистина си луда.