— Луда или не, вече взех решение — след дълго мълчание каза тя. — Напускам те още сега. Отивам у дома при майка си!
Той се разсмя уморено.
— Ти нямаш майка. Тя е мъртва.
— Както и да е, отивам у дома при майка — упорито повтори тя.
— Къде е онова радио?
— Не — рече тя. — Няма да мога да се прибера у дома, ако го вземеш. Няма да ти го дам.
— По дяволите!
Някой почука на вратата.
Отиде да отвори. Беше хазяинът.
— Трябва да спрете да крещите — каза той. — Съседите се оплакват.
— Съжалявам — отвърна Джо, излезе навън и притвори вратата след себе си. — Ще се опитаме да сме тихи…
В същия момент чу тичащи стъпки. Преди да успее да се обърне, вратата се затръшна и ключалката щракна. Ани извика тържествуващо. Джо заблъска по вратата.
— Ани, отвори, глупачке!
— По-полека, господин Тилър — предупреди го хазяинът.
— Онзи малък идиот е вътре, трябва да вляза…
Отново чу гласовете, високите и шумни гласове, воя на вятъра, гръмката музика и звъна на стъкло. Някой каза:
— Пусни го да влезе, нека прави каквото поиска. Ще се погрижим за него. Така че никога вече да не ни наранява.
Джо зарита вратата.
— Престанете — каза хазяинът. — Ще извикам полиция.
— Ами извикайте!
Хазяинът хукна да търси телефон.
Джо разби вратата.
Ани седеше в дъното на стаята. Помещението беше тъмно, единствената светлина идваше от малкото радио за десет долара. Вътре имаше много хора, а може би сенки. В центъра на стаята, в люлеещия се стол, седеше старицата.
— Я, виж кой е дошъл — очаровано рече тя.
Пристъпи до нея и я сграбчи за гърлото.
Мама Пъркинс се опита да се освободи, замаха и зарита, но не успя.
Удуши я.
Щом я довърши, пусна я да се свлече на пода. Ножът и грахчетата се разпиляха навсякъде. Беше студена. Сърцето й бе спряло. Мъртва беше.
— Точно това искахме да направиш — безизразно каза Ани от тъмното.
— Светни — изпъшка той. Прекоси стаята, като се олюляваше. Какво беше това? Заговор? Нима щяха да влязат и в други стаи по целия свят? Мама Пъркинс мъртва ли беше, или бе умряла само тук? Жива ли беше някъде другаде?
Полицаите се появиха на прага, следвани от хазяина. Бяха с извадени пистолети.
— Хайде, приятел, горе ръцете!
Наведоха се над безжизненото тяло на пода.
Ани се усмихваше.
— Видях всичко — каза тя. — Той я уби.
— Мъртва е, и още как — каза единият полицай.
— Тя не е истинска, не е истинска — изхлипа Джо. — Не е истинска, повярвайте ми.
— На мен ми се вижда истинска — каза ченгето. — И съвсем мъртва.
Ани се усмихна.
— Не е истинска, чуйте ме, това е Мама Пъркинс.
— Да бе, а аз съм лелята на Чарли. Хайде, приятел!
Почувства как се обръща и тогава с ужас осъзна какво предстои. Ще го отведат, а Ани ще се върне у дома при радиото си, ще остане сама в стаята си през следващите трийсет години. И всички малки самотни хора и другите, двойките и компаниите по цялата страна ще слушат и слушат през следващите трийсет години. Светлините ще се превърнат в мъгли, мъглите в сенки, сенките в гласове, гласовете във форми, формите в реалност, докато накрая навсякъде из страната ще има стаи с хора в тях, някои истински, други не, трети изцяло в плен на нереалното, докато не настъпи същински кошмар, докато между едните и другите вече не може да се направи разлика. Десет милиона стаи с десет милиона старици на име Мама в тях, които белят картофи, смеят се, философстват. Десет милиона стаи, в които някакво момче на име Олдрич играе на топчета на пода. Десет милиона стаи, в които лаят пистолети и ръмжат линейки. Господи, Господи, какъв огромен, всепоглъщащ заговор. Светът е изгубен. По негова вина. Бил е изгубен, преди още да е започнал да действа. Колко други съпрузи тази вечер са се оказали в същото положение, водят същата битка, обречени в крайна сметка да загубят като него, защото законите на логиката са били изкривени от една зла черна електрическа кутийка?
Почувства как полицаят щраква сребърните белезници.
Ани се усмихваше. И щеше да остане тук, вечер след вечер, със своите бурни партита, смях и пътешествия, докато той е някъде надалеч.
— Чуйте ме! — изкрещя Джо.
— Ти си побъркан! — каза ченгето и го удари.
Докато вървяха по коридора, чу свирещо радио.
Минаваха покрай вратата и Джо успя да надникне за миг в топло осветената стая. До радиото в люлеещ се стол седеше старица и лющеше грах.
Чу някъде далеч да се затръшва врата и краката му се подкосиха.
Впери поглед в ужасната старица — или старец? — която седеше в стола в центъра на топлата и подредена дневна. Какво правеше? Плетеше, бръснеше се, белеше картофи? Лющеше грах? Колко беше възрастна? На шейсет, на осемдесет, на сто, на десет милиона години?