— Май са те налегнали невесели мисли, Дейв. Не може да е от химическото чистене, нали?
Усмихнах й се.
— Работа — отвърнах. — Всички неща, от които исках да избягам. Добре че ми напомни.
Включих радиото и намерих музика. Щом се измъкнахме от уличното движение, започнах да се отпускам. Когато стигнахме до крайбрежното шосе и движението съвсем се разреди, стана очевидно, че никой не ни следи. Известно време се изкачвахме, после започнахме да се спускаме. Дланите ми изтръпнаха, забелязах валмото мъгла в дъното на следващата падина. Ободрен попивах аромата й. Тогава заговорих за Африка в светски аспект. На това място се отклонихме от главния път. За известно време забравих проблема си. Това трая може би двайсетина минути, докато започнаха новините по радиото. Дотогава бях демонстрирал доброжелателство, чар, топлота и нежни чувства. Виждах, че Илейн започва да се наслаждава. Имаше и обратна връзка — аз се чувствах дори по-добре от нея. Тогава…
— … нови изригвания, които започнаха тази сутрин — разнесе се гласът на говорителя. — Внезапната активност на част от Ел Чинконал ускори незабавната евакуация на населението от околните райони…
Протегнах ръка, засилих звука и прекратих разказа си за пешеходната обиколка на Алпите.
— Какво?… — възкликна тя.
Вдигнах пръст към устните си.
— Вулканът — казах аз.
— Какво той?
— Омагьосват ме — отговорих аз. — О!
Щом си заприпомнях всички факти около изригването, започнах да усещам положението си. Полученото днес предупреждение е било само въпрос на време…
— Тази сутрин по канала имаше хубави кадри от него — обади се тя след края на новините.
— Не съм гледал. Не съм го виждал действащ, докато бях там.
— Нима посещаваш вулкани?
— Когато са активни, да.
— Значи имаш такова чудновато хоби и никога не си го споменавал — отбеляза тя. — Колко действащи вулкана си посетил?
— Повечето. — Вече не я слушах, тъй като очертанията на предизвикателството ставаха видими — за първи път беше поставено на такава основа. В същия миг разбрах, че този път няма да избягам.
— Повечето? — повтори тя. — Четох някъде, че има стотици. Някои от тях били наистина твърде отдалечени от обичайните пътища. Като например Еребус…
— Бил съм на Еребус — казах аз, — отдавна, когато… — И тогава разбрах какво съм казал: — Когато сънувах един сън — довърших. — Шегичка.
Засмях се, но тя едва се усмихна.
Нямаше значение. Тя не можеше да ме нарани. Съвсем малко светски хора могат да го направят. И без това почти приключвах с нея. След тази вечер ще я забравя. Никога вече няма да се срещнем. Обаче съм учтив по природа. Това е, което ценя в чувството. И няма да я нараня. Може би ще бъде най-лесно да я накарам и тя да забрави.
— Сериозно, наистина смятам, че някои аспекти на геофизиката са очарователни.
— Известно време бях астроном любител — охотно подхвана тя. — Мога да те разбера.
— Наистина ли? Астрономия? Никога не си ми казвала.
— Е, и?
Започнах да го обмислям, незначителният разговор вървеше от само себе си. След като се разделим довечера или утре сутринта, ще замина. Ще отида във Вилаермоса. Неприятелят ми ще чака — в това съм сигурен. „Таг. Ти си то.“
„Това е шансът ти. Ела и ме хвани, ако не те е страх.“
Разбира се, че ме беше страх.
Но съм бягал прекалено дълго. Ще трябва да отида и да уредя нещата завинаги. Кой знае кога ще имам друга възможност. Бях стигнал до точката, от която си струваше да поема всякакъв риск, за да открия кой е той, да имам възможност да си отмъстя. Ще се погрижа за подготовката по-късно, във вилата, след като тя заспи. Да.
— Имаш ли и плаж? — попита тя.
— Да.
— Колко изолиран?
— Много. Защо?
— Хубаво ще е да поплуваме преди вечеря.
Така че спряхме пред ресторанта, резервирахме си маса за по-късно, отпратихме и го направихме. Водата беше чудесна.
Денят се превърна в прекрасна вечер. Бях получил любимата си маса във вътрешния двор, най-отзад, заобиколена от многоцветен храсталак, облъхвана от аромат на цветя, с изглед към планините. Бризът беше точно какъвто трябваше. Омарът и шампанското — също. От ресторанта долиташе приятна тиха музика. При кафето намерих ръката й под своята. Усмихнах се. И тя ми се усмихна в отговор.
И тогава попита:
— Как го правиш, Дейв?
— Кое?
— Хипнотизираш ме.
— Природна дарба, предполагам — засмях се аз.
— Нямам това предвид.
— Тогава какво? — Вече не се смеех.