Като включи фракталния генератор на детайли и стабилизатора на изображения, Цуйоши започна да редува алгоритмите. Когато свърши, новите цифрови копия ще изглеждат много по-контрастни, по-ясни и композиционно по-интересни от примитивните оригинали в най-добрите си дни.
Цуйоши обичаше работата си. Доста често му попадаха откъси от видеозаписи, представляващи архивна ценност, и тогава той предаваше изображенията в Мрежата. Големите бази данни, с цели армии от търсачки, индексатори и каталози, имаха твърде широки интереси. Те никога не плащаха за нова информация, тъй като Глобалната Информационна Мрежа не беше търговско предприятие. Но мрежовите машини бяха извънредно вежливи и спазваха най-строг мрежов етикет. Те отговаряха с услуга на услугата, а тъй като имаха невероятно голяма памет, нито едно добро дело не оставаше невъзнаградено.
Следобед жената на Цуйоши отиде да пазарува. Специалната служба достави задокеанска пратка — бебешки дрешки от Даруин, Австралия. Жълти като слънчице. Любимият цвят на жена му.
Накрая Цуйоши свърши с първата лента и я качи на нов кристалодиск. Време беше да се поразходи. Той слезе с асансьора, отиде до кафенето на ъгъла, поръча двойно мока-капучино с лед и плати с карта за намаление.
Когато допи чашката си, звънна покеконът. Цуйоши го извади от джоба.
— Вземи още едно такова — каза девайсът.
— Добре — отвърна Цуйоши и изключи. Купи още една чашка кафе, покри я с капаче и излезе на улицата. На пейката до дома му седеше мъж в делови костюм. Костюмът беше скъп, но изглеждаше, сякаш човекът е спал с него. Мъжът беше небръснат, с червени подпухнали очи и тихо се полюшваше напред-назад, държейки се за главата. Покеконът отново звънна.
— Кафето за него ли е? — попита Цуйоши.
— Разбира се — бе отговорът. — То ще го ободри.
Цуйоши се приближи към нещастния бизнесмен, който нервно потръпна и погледна непознатия с очи на бито куче.
— Какво?…
— Вземете — каза Цуйоши и му подаде чашката. — Прекрасно двойно мока-капучино с лед.
Мъжът махна капачето, недоверчиво помириса и вдигна изумен поглед.
— Но това… е любимото ми кафе! Кой сте вие?
Цуйоши вдигна длан със свити пръсти като котешка лапа, но бизнесменът явно не познаваше този жест и тогава той просто вдигна рамене:
— Какво значение има? Понякога на човек много му се пие кафе…
— Но… — бизнесменът сръбна от чашката и неочаквано се усмихна. — Великолепно! Благодаря, много благодаря!
— Няма нищо — каза Цуйоши и се отправи към къщи.
Жена му се бе върнала от магазина с чифт нови обувки. Към края на бременността тя беше натежала и краката й постоянно отичаха. Тя седна с въздишка на кушетката и заоглежда стъпалата си, обути в жълти лодчици.
— Много са скъпи ортопедичните обувки — оплака се тя. — Надявам се, че тези не изглеждат чак толкова зле?
— О, не, скъпа, дори много ти отиват — дипломатично отговори Цуйоши.
Той се беше запознал с жена си във видеомагазина — тя току-що си бе купила един диск с примитивни черно-бели американски анимации от 1950-те. Покеконът му нареди незабавно да заговори жената за котарака Феликс, анимационен любимец на Цуйоши и първа звезда на древните ТВ комикси.
Сам той никога не би рискувал да се приближи до такова красиво момиче, но Мрежата познава всички… И Цуйоши откри, че красавицата няма нищо против да обсъди с него общото им пристрастие към реликвите.
После обядваха заедно. И отново се срещнаха след седмица. Прекараха нощта преди Коледа в хотел за влюбени. Двамата си откриха много общи черти.
Тя влезе в живота му като подарък от вълшебния чувал на котарака Феликс, и за това Цуйоши бе вечно благодарен на Мрежата. Сега той беше женен, скоро щеше да стане баща и здраво стоеше на краката си. С две думи, животът му бе пълен със скромни радости.
— Време е да се подстрижеш, мили — каза жена му.
— Да, разбира се.
Тя извади от торбата кутийка за подаръци.
— Защо не отидеш до хотел „Дарума“? Там има добра бръснарница, пък и ще предадеш ето това от мен.
Жена му отвори дървената кутия и Цуйоши видя в бялото гнездо от порест найлон керамична фигурка на котарак с широка усмивка и вдигната лапа, призоваваща късмета.
— Как, отново манеки неко? Според мен ти ги имаш повече от достатъчно. Дори върху бельото!
— Това е подарък. За някой в хотел „Дарума“.
— Така ли?
— Една жена ми го даде в магазина за обувки. Приличаше на американка и не говореше нито дума японски. Но какви обувки имаше… Просто красота!
— Щом Мрежата е поверила тоя котарак на теб, скъпа, значи трябва сама да го занесеш, нали?
— Мили — въздъхна жена му. — Ужасно ме болят краката, а ти бездруго трябва да се подстрижеш, а аз трябва и да готвя вечеря, и освен това този манеки неко не е кой знае какво, просто евтин сувенир за туристи. Толкова ли ти е трудно?