— Може би да се върне — каза си той, па седна.
Но времето минуваше, слънцето се криеше зад яворите и прекланяше към бърдото на запад, градината полека-лека опустяваше, а никой не се подаваше.
Тогава той погледна отдолу на кората няма ли там напечатано със златни букви името на стопанката. Вместо нейното име, той видя въз бяла книжка названието на една частна библиотека, от ония, които отпускат книги за четене под наем, и нумерото на книгата.
Тая бележка беше един честит случай, една нишка, която щеше да го заведе при непознатата госпожа.
Той зе пак и стисна предпазливо книгата, за да не падне писмото, и слезна от Стромовка. Из пътя си мислеше, че това обстоятелство може би да му открие и коя беше момата, оставила такова силно впечатление в душата му. И образът пак й се мяркаше пред очите му, тайнствен, пленителен като изчезнал златен сън. И той нито видя как е минал по моста Вълтава, нито как е дошел до тях си през многолюдните шумни улици, погълнат в лицезрението на неизвестната девойка.
— Коя ще е тя? Де съм я срещал?
III
Рано сутринта момъкът се премени в новите си дрехи и излезе.
Той намери библиотеката и каза на ступанина:
— Господине, позволете ми да направя при вас една справка.
— С какво мога да ви услужа?
— Вчера, на Стромовка, една госпожа четеше една книга, взета от вашата библиотека.
— Но що има от това? — попита библиотекарят.
— Аз стоех близо и случайно съгледах на кората, че книгата носеше нумера 442. Не обичате ли да погледнете в регистра си на кое лице е дадена книгата с тоя нумер?
— Това не мога да си позволя, господине: само на полицията се дават подобни изяснения.
После, като го изгледа изпитателно, прибави:
— Защо ви трябва това?
— Тая госпожа забрави там книгата си и заедно с нея един ценен предмет. Аз желая да й го занеса заедно с книгата и предам лично в ръцете й.
— А, щом е така, моля почакайте.
И библиотекарят зе да търси в тефтера.
След една минута той прочете:
— 442. „L’omme qui rit“… Урзула Кнотек. — Па прибави по-високо: — Търсете госпожа Урзула Кнотек!
— Кнотек! — извика смаян момъкът.
Библиотекарят не обърна внимание на това необикновено възклицание и се обърна да си гледа другата работа.
— Кнотек? Кнотек? — мълвеше из улицата момъкът.
— Ах! — и той се удари по челото — тя е била? Да, тя беше, тя, същата!
И тогава разбра, че видената вчера в градината мома, чийто образ остана запечатан в душата му и не си припомняше де бе я виждал, де бе слушал гласа й, бе прочутата оперна певица Маргарита Кнотек.
Маргарита Кнотек!
Той си спомни омайната сила на тая певица още при дебюта й в операта Фауст, когато нейният звънлив и сладък и мек като кадифе глас предаваше в страстни божествени звукове копнежа на ангелската любов на Фаустовата Маргарита и полудата на публиката и ръкоплясканията и китките, летящи на сцената, дето Маргарита Кнотек, прилична на млада царица в разцвета на хубостта, в сиянието на славата си, приемаше с мила усмивка тая дан на удивление, възторг и признателност.
Там той бе я видял пръв и последен път. В душата му остана втълпен образа й, озарен с лучите на триумфа, като един сладостен спомен за нещо безвъзвратно, навеки изчезнало, като един поетичен блян, неземен и неуловим, в дълбочината на мислите му. Той виждаше само вълшебен призрак на една възхитителна девойка, с чудесна златна, разкошно разпусната отзад коса, с ангелско нежно лице, озарено от зарята на небесната усмивка и от небесна тъга… Поради скромната си кесия, той не бе посетил вече театра. Той не я срещна и на улицата, или ако беше я срещнал, не беше я познал преобразена от ежедневната й модна носия, както не я позна и вчера.
И сега в ума му възкръсваше по-ясно нейната девствена миловидност на лицето й с правилен профил, изящната хармоничност на всичките й движения и изваяната й ръка, която игриво чертае с омбрелата по пясъка. Той я виждаше сега по-человекоподобна, по-жизнена, от кръв и плът, свежа, мила и живо въплощение на поетическото видение, що го бе омаяло от сцената. Той си пак спомни любопитството, с което го бяха изгледали двете жени, и му стана приятно. — Как ще останат задоволени майката и дъщерята от моята постъпка! — помисли си той.
Когато след чести разпитвания той намери високата къща, гдето живееше госпожа Урзула Кнотек, облада го малодушие.
— Да вляза ли — попита се той, — или просто да предам книгата на слугата и да си ида?
Той потегли звънеца на вратнята и почака, нерешил още как да постъпи.