Хилков слушаше мълком, не земаше участие в беседата, от свян, боейки се да не каже нещо неловко, въпреки насърчителните погледи, що от време на време му фърляше певицата. Той се чувствуваше стеснен в присъствието на тоя граф, изпитваше някакво чувство на боязливост пред тоя титулован благородник и нетърпеливото желание да види по-скоро отиването му оттука. Той се питаше не този ли „граф“ беше у Маргаритини, когато пръв път ги посети. Очевидно, той беше близък приятел на семейството, на Маргарита. Досадата на Хилкова растеше, беше му неприятно, даже изпита едно парливо чувство на ревнивост.
— Кога ще се махне! — думаше си той.
Графът се извърна и към него.
— Има ли, господине, и други ваши сънародници тука? — попита го той с благосклонна любезност.
— Има — отговори късо Хилков.
— Харесва ли ви се в Прага?
— Да.
Графът му задаваше други въпроси с желание да завърже по-траен разговор, но Хилков със сухите си „да“ и „не“ го съвсем обезнадежди и графът се заприказва с майката, която му обърна вниманието върху някои новодошли гости в градината.
Маргарита се наклони към Хилкова и му каза ниско:
— Защо не заговорихте с графа? Вие бяхте почти неприветлив!
Хилков стоеше нацупен.
— Графът е наш приятел.
— Виждам — избъбри сухо Хилков.
— Може би сте неразположени нещо?
— Не.
И той я погледна с такова изражение в очите, което казваше: „Няма ли скоро да се махне негова милост?“
Маргарита със своя проницателен ум разбра това и се усмихна. Па замахна силно с ветрилото си по лицето.
Граф Унтерберг постоя още няколко минути, па стана и ръкува се с дамите, а Хилкову се само поклони, и си отиде на масата.
Хилков отдъхна, лицето му се разясни.
Маргарита забележи това изменение у Хилкова, усмихна се дяволито и леко, като че случайно го засегна с ветрилото си по главата.
Доброто разположение на студента се повърна съвсем, когато видя, че граф Унтерберг с другарите си излезе из градината, след като отдалеко поздрави дамите.
Подир малко стана и нашата дружина. Маргарита обяви, че има да преговаря ролята си за в неделя, та се запъти към къщи. При вратата Хилков се разпрости с тях.
— И така, до виждане, драги упорити българино! — каза весело певицата, държейки с тънките си пръстчета десницата му.
— Кога ще се видим? Елате на обяд във вторник… Нали бива, мамо?
— Всеки ден, ако обича, винаги ни е мил гост — каза с добросърдечие госпожа Кнотек.
— Можем да направим тогава по-дълга разходка до Стромовка пак — забележи Маргарита. — Аз обичам това място, а вие?
— И аз го обикнах — отговори Хилков.
— О, превъзходна гледка е оттам! — рече госпожа Кнотек.
Хилков видя с трепет изчезването на Маргарита по стълбите.
VII
„Отде се е зел тоя граф?“ — думаше си Хилков, когато седна у тях да си учи предметите. Ученишката му стая му се видя студена, неприветлива, стори му се още по-гола, отколкото беше. „Да, той ще е същия, който тогава бе остал в другата стая с Маргарита, някой поклонник… И защо тъй е любезна с него?“ — мислеше си той, когато напъваше безуспешно всичкото си внимание да разбере смисъла на словата, в които се впиваха очите му. Един сноп светлина падаше през прозореца на оваляното канапе и на лика му. Строгите, намусени и почернели покриви на отсрещните къщи се чернееха в небето, като изрязваха в синевата комините и тръбите, по които почиваха врани. Лястовички пореха с игривия си летеж въздуха. Хилков ги следеше с поглед мечтателен, престанал вече да гледа в книгата.
Денят на представлението на Фауста дойде.
Хилков се намираше в трескаво нетърпение. След обяд той отиде при касата на театра, за да си купи билет. Там се трупаше много свят. Дълго той чака и се бута, доде се вреди да дойде до касата. Вместо за галерията, той си зема билет за партера, на втория чин. Тоя разкош костуваше пет пъти по-скъпо на скромната му ученическа кесия, но това му даваше възможност да види отблизо Маргарита.
Когато вечерта завесата, изписана с митологически божества, седящи на облаци, се дигна, Хилковото сърце силно затрепера. Той не виждаше на сцената ни Фауста, ни Мефистофеля, не чуваше какво пеят, не разбираше какво там се върши: той очакваше нея.