Маргаритиното появяване се посрещна с бурни ръкопляскания. Тя беше възхитителна със златната си коса, в синкавата си дълга рокля с редки широки дипли. Зазвъни нейният сребърен глас, заляха се струи от сладки небесни звукове.
— Боже, боже, колко е хубава! — каза си той.
По едно време му се стори, че го съгледа и с една неуловима усмивка на лицето тя с мълниена бързина срещна очите си с неговите. Това го изпълни с щастие, той усети, че се цял изчерви.
— Да, тя ми се усмихна — каза си той, — моето стоене тука приятно я изненада… Аз сторих добре, че дойдох тука.
После вече той не снемаше вторачения си поглед от нея, чакайки да срещне нейния. Певицата обаче, всецяло обзета от вдъхновението си, улисана от ролята си, не го потърси. Той изпитваше мъчително чувство. При спущането на завесата гръмки ръкопляскания пак я извикаха. Чинеше му се, че неговите викове и плясъци бяха най-силните. Тя се яви, озарена от хубост, и се поклони на възхитената публика. Маргарита посипа погледа си по предните редове и една луча от него се отрази и в очите на Хилкова. Един театрален служител се приближи до рампата с огромен букет и й го подаде. Тя го прие мило, след засилените ръкоплясканета, кланяйки се многократно; най-последният й поклон, по-рязък и по-нежен, придружен с признателна усмивка, бе изпратен към някого на първия ред, от когото трябваше да е букета. Хилков назърна да види кой е тоя щастливец и както пляскаше, ръцете му капнаха като мъртви: той позна графа Унтерберга.
Той остана гръмнат! Може ли да се изобрази свирепостта на погледа, с който Богдан устрели аристократа, сияющ от горделиво щастие за вниманието, благосклонността, с което го отличи певицата!
От тоя миг вече за студента всичко почерня в театъра. Той усети, че зъбите на безумна ревност се забиха в сърцето му. И пак му мина през ума всичко, каквото знаеше за графа: посещенията му в къщата на Маргарита, свойските и приятелски обръщения към нея, с каквито и тя му плащаше, па сега и тая размяна на усмихнати погледи пред очите на хилядното множество… „Приятели!…“ — каза си той и тая дума никога не е имала по-ядовито значение, не е будила в ревнива душа по-злобни страдания. Пламтящият му поглед вече сновеше от нея до него, той следеше техните с мнителността на един настръхнал аргус и всеки път, когато му се стореше, че тя погледнеше графа Унтерберга, изпитваше по-силни и парливи мъки. В гърдите му зашава зверовито желание да го причака навън, в тъмнината, и да го удуши, да го убие. Той не си даваше сметка за нелепостта на вълнуванията си, за безумството на тая ярост, извикана от неща твърде естествени и обикновени в света на артистите, жедни за тамян и поклоници, с високи титли и високо обществено положение.
VIII
При хладнокръвно размишление той би пак видял, че е смешен, че е глупец и див с претенцията си да издигне китайска стена между Маргарита и человечеството, да иска от нея да прекъсне всички връзки със света и миналото си, за него, чужденец ней преди няколко деня, странник, великодушно приет в къщата й, стоплен с гостолюбиво радушие и любезност, които му даваха право само за едно чувство: признателност. Но той не можеше да мисли хладнокръвно: той беше влюбен!
Представлението се свърши с величествена апотеоза, с възнесение на Маргарита в небесата.
Той излезе с навалицата на пътя и спря при една от каменните колони. Една неодолима сила го задържаше там. Той желаеше да я види, да я съзре върнала се от оня омаен мир, дето тя беше царица, богиня, фея, в тоя, пак тя, човешката, същата, жизнената и весела Маргарита, да й се изпречи уж случайно под светлината на фенера и да я здрависа, да приеме дружния й поглед, да изпита топлината на малката й ръка, тъй бяла и деликатна. Той чака доста. Светът се разотиваше пеши и с кола. Вълтава наблизо тихо шумеше в тъмнината. Голямата сграда на театра се издигаше строга и замрачала в небето. Цял тръпен и в жар той чакаше излизането на Маргарита. Ветрецът прикланяше върховете на отсрещните липи и на дъбовете на Софиин остров. Улицата пред театра пустееше. Хилков с трепетно сърце се взираше в артистите от двата пола, които заизлязваха от една врата с шумен глъч и се отдалечаваха пеши по двете посоки на улицата. Вълнението му се усилваше, когато повече наближаваше минутата и тя да излезе, сърцето биеше бързо в гърдите му. Най-после излезе една дама, дебела и висока, в черно облекло.
— Госпожа Кнотек! — каза си той.
Веднага излезе след нея и друга. Той позна Маргарита, увита в широка връхна дреха, с шал, преметнат над главата й, оставяйки само част от лицето й, дето се усмихват лъскави очи и изящен носец. С нея, почти наред с нея, излязоха няколко млади господиновци, между които позна графа Унтерберга.