— Природни феномени… — промълви Марина. — Същества с различни форми на уродство, които преди са били изпращани и цирковете…
Смущаващата сила на тези образи ме шибна като камшик. Тъмната опака страна на природата разкриваше чудовищното си лице. Невинни души, пленени в страхотно деформирани тела. В продължение на няколко минути мълчаливо разгръщахме страниците на албума. Една по една снимките ни показваха — съжалявам, че ще трябва да го кажа — кошмарни създания. При все това физическите уродства не успяваха да скрият пълните с безутешно отчаяние, ужас и самота погледи, които пламтяха на тези лица.
— Боже мой… — прошепна Марина.
На всички фотографии бяха отбелязани годината и мястото: Буенос Айрес, 1893. Бомбай, 1911. Торино, 1930. Прага, 1933… Трудно ми бе да отгатна кой — и защо — би събрал подобна колекция. Истински каталог на ада. Най-сетне Марина откъсна поглед от албума и се отправи към сенките. Опитах се да сторя същото, но не бях способен да се отърся от мъката и ужаса, които лъхаха от заснетите образи. И хиляда години да живеех, пак нямаше да забравя погледа на ни едно от тия създания. Затворих албума и се обърнах към Марина. Чух я да въздиша в полумрака и се почувствах незначителен, не ми идваше на ум какво да направя или да кажа. Нещо в тези фотографии я бе смутило дълбоко.
— Добре ли си…? — попитах аз.
Тя кимна мълчаливо, почти затворила очи. Изведнъж нещо отекна в помещението. Огледах плаща от сенки, който ни обгръщаше. Чух отново звука — странен, неопределим. Враждебен. Опасен. Тогава усетих една смрад на гнилоч, остра и противна. Достигаше до нас от тъмата като дъха на някакъв див звяр. Почувствах със сигурност, че не сме сами. Още някой се спотайваше там. Наблюдаваше ни. Марина се взираше като вцепенена в стената от мрак около нас. Хванах я за ръката и я поведох към изхода.
6.
Когато излязохме оттам, ситният дъждец бе посребрил улиците. Минаваше пладне. Извървяхме обратния път, без да разменим дума. В дома на Марина Жерман ни очакваше за обяд.
— Моля те, не казвай нищичко на Жерман за тая работа — замоли ме Марина.
— Бъди спокойна, ще си трая.
Давах си сметка, че и без това не бих могъл да обясня случилото се. Докато се отдалечавахме от мястото, споменът за онези образи и за зловещата оранжерия взе да избледнява. Когато стигнахме до Пласа Сариа, забелязах, че Марина бе пребледняла и дишаше с мъка.
— Добре ли си? — запитах.
Тя отвърна, че е добре, но не прозвуча особено убедително. Седнахме на една пейка на площада. Марина няколко пъти си пое дълбоко дъх със затворени очи. Ято гълъби сновеше в краката ни. За миг се уплаших, че Марина ще припадне. Тогава тя отвори очи и ми се усмихна.
— Не се бой, просто малко ми прилоша. Навярно от онази миризма.
— Много е възможно. Там сигурно имаше някакво умряло животно — плъх или…
Марина подкрепи предположението ми. След малко страните й възвърнаха цвета си.
— Това, от което имам нужда, е да хапна нещо. Да вървим! На Жерман сигурно му е дотегнало да ни чака.
Станахме и поехме към дома й. Кафка ни чакаше на оградата. Отправи ми презрителен поглед и се завтече да се отърка в глезените на Марина. Тъкмо размишлявах над предимствата да си котка, когато разпознах звука на онзи божествен глас от грамофона на Жерман. Музиката заливаше градината като морски прилив.
— Каква е тази музика?
— Лео Делиб — отвърна Марина.
— Нищо не ми говори.
— Делиб, френски композитор — поясни тя, отгатвайки незнанието ми. — На какво ви учат в училище?
Аз само свих рамене.
— Това е фрагмент от една негова опера. „Лакме“.
— А кой пее?
— Майка ми.
Изгледах я смаян.
— Майка ти е оперна певица?
Марина ми отправи неразгадаем поглед.
— Беше — отвърна тя. — Вече не е между живите.
Жерман ни чакаше в главния салон — голямо овално помещение. От тавана висеше полилей със стъклени висулки. Бащата на Марина бе облечен почти официално. Носеше костюм и жилетка, а посребрената му коса бе грижливо сресана назад. Стори ми се, че виждам някой изискан господин от края на миналия век. Седнахме на масата, която бе наредена с ленени покривки и сребърни прибори.