Когато най-сетне вдигна очи, то бе, за да ме огледа от глава до пети, сякаш оценяваше стара мебел или някаква непотребна вехтория. Нещо в погледа й ми подсказа, че надали ме смяташе за крадец; навярно ме причисляваше по-скоро към категорията на идиотите или обикновените глупаци. Изражението на просветена личност, което си придавах, не ми помагаше особено. Девойката повдигна вежда, усмихна се загадъчно и ми подаде часовника обратно.
— Ти го задигна, значи ти ще трябва да го върнеш на собственика му.
— Ама…
— Часовникът не е мой — осведоми ме тя. — На Жерман е.
При споменаването на това име в съзнанието ми изникна огромният беловлас силует, който ме бе изненадал в галерията на голямата къща преди известно време.
— Жерман?
— Баща ми.
— А ти си?
— Неговата дъщеря.
— Имах предвид, как се казваш?
— Отлично зная какво си имал предвид — отвърна момичето.
Без повече приказки, тя се качи отново на колелото си и премина през вратата на желязната ограда. Преди да се изгуби в градината, се обърна за миг. В очите й се четеше гръмогласен присмех. Въздъхнах и я последвах. Посрещна ме един стар познат — котаракът, който ме изгледа с обичайното си пренебрежение. Прииска ми се да съм доберман.
Тръгнах през градината, ескортиран от животното. Преминах някак през тази джунгла, докато стигнах до фонтана с херувимите. Там беше подпрян велосипедът, а собственичката му тъкмо сваляше една торба от кошницата, монтирана отпред на кормилото. Миришеше на пресен хляб. Момичето извади шише с мляко от торбата и коленичи, за да напълни една купичка, оставена на земята. Животното се втурна към закуската си. Това явно бе всекидневен ритуал.
— Мислех, че котаракът ти яде единствено беззащитни птички — рекох.
— Само ги улавя. Не ги яде. Това е териториален въпрос — поясни ми тя, сякаш бях дете. — Всъщност той най-много обича мляко. Нали обичаш мляко, Кафка?
Кафкианският котарак близна пръстите й в знак на съгласие. Девойката го погали по гърба с топла усмивка. Докато го милваше, мускулите на хълбока й се очертаха под гънките на роклята. Едва тогава тя вдигна поглед и ме улови, че я наблюдавам жадно.
— Ами ти? Закусвал ли си? — попита тя.
Поклатих глава.
— Значи сигурно си гладен. Глупаците винаги са гладни. Хайде, ела да хапнеш. Добре ще ти дойде първо да си сложиш нещо в стомаха, ако ще трябва да обясняваш на Жерман защо си задигнал часовника му.
Кухнята беше голямо помещение, разположено в задната част на къщата. Неочакваната ми закуска се състоеше от кроасани, които девойката бе донесла от сладкарница „Фош“ на площад Сариа. Поднесе ми и огромна чаша кафе с мляко и седна срещу мен, а аз лакомо се нахвърлих на това пиршество. Наблюдаваше ме така, сякаш бях някой изгладнял просяк, когото бе прибрала от улицата — със смесица от любопитство, съжаление и недоверие. Тя самата не хапна нито залък.
— И друг път съм те виждала да минаваш оттук — отбеляза тя, без да сваля очи от мен. — Ти и оня дребосък, който вечно изглежда уплашен. Следобед често минавате по задната улица, когато ви пуснат от интерната. Понякога вървиш сам и разсеяно си тананикаш нещо. Бас държа, че си прекарвате чудесно в оня зандан…
Тъкмо се канех да отговоря нещо остроумно, когато една огромна сянка се разля върху масата като мастилен облак. Моята любезна домакиня вдигна поглед и се усмихна. Аз замръзнах на място с уста, пълна с кроасан, а сърцето ми захлопа като кастанети.
— Имаме гостенин — обяви тя развеселена. — Татко, това е Оскар Драй, любител-крадец на часовници. Оскар, това е баща ми Жерман.
Преглътнах рязко и бавно се обърнах. Пред мен стърчеше фигура, която ми се видя извънредно висока. Мъжът носеше костюм от алпака с жилетка и малка вратовръзка. Дългата му бяла коса, старателно вчесана назад, падаше по раменете му. Посивели мустаци красяха лицето с резки черти, сред което се открояваха две тъмни, печални очи. Ала най-характерното нещо у него бяха ръцете му. Бели ръце на ангел с безкрайно дълги, изящни пръсти. С една дума — Жерман.
— Не съм крадец, господине… — нервно подхванах аз. — Мога да обясня всичко. Ако дръзнах да проникна в имота ви, то бе само защото мислех, че никой не живее тук. А когато вече бях вътре, не знам какво ме прихвана, дали защото чух онази музика или не, но във всеки случай влязох и видях часовника. Кълна се, че нямах намерение да го взимам с мен, но се изплаших и когато си дадох сметка, че все още го държа, вече бях далече от тук. Тоест, не знам дали се изразявам добре…