Доктор Джеймз продължи по Двайсет и четвърта улица, която не даваше никакви признаци на живот. Дори театралните любители, които обичат да се разхождат из този квартал, отдавна бяха в леглата си. От ситния дъждец по паважа се образуваха тук-таме локвички, които поемаха светлината на силните лампи и я връщаха разбита на хиляди искрици. Коварен вятър, мокър и хаплив, кашляше от пролуките между къщите.
Когато докторът се изравни с една висока тухлена къща, по-надменна от сестрите си, вратата й се отвори и по стълбата изтрополи разревана негърка. От устата й излизаха неразбираеми думи, предназначени вероятно за самата нея — когато ги сполети зло и са сами, хората от нейната раса така се тешат. Тя очевидно принадлежеше към старата подвластна класа от Юга — словоохотлива, дружелюбна, вярна и несломима; видът й доказваше това — дебела, чиста, с престилка и забрадка.
Това неочаквано привидение, излетяло от притихналата къща, едва не се блъсна в доктор Джеймз, който идваше отсреща. Мозъчната й енергия се прехвърли от говора към зрението, тя престана да ломоти и прикова изпъкналите си очи в лекарското куфарче.
— Слава богу! — благослови тя при вида на куфарчето. — Вие доктор ли сте, сър?
— Да, лекар съм — отвърна доктор Джеймз.
— За бога, елате да види господин Чандлър, сър. Той припаднал. Лежи като мъртво. Господарка Ейми ме пратила за доктор. Ох, бог знай откъде старата Синди щяло да намери доктор, ако вие не дошъл. Ако стар господар знае какво ставало, щяло да има пукотевица, сър, с пищови, щяло да ги натръшка всички. Ох, горкото агънце, господарка Ейми…
— Хайде заведете ме, ако ви е нужен лекар. Но за слушател не ме бива — каза доктор Джеймз и сложи крак на първото стъпало.
Негърката тръгна пред него, двамата влязоха в къщата и заизкачваха застланото с дебел килим стълбище. Подминаха един коридор, който се отклоняваше встрани, и при втория, слабо осветен както и другия, задъхалата се вече водачка свърна към преддверието, спря се за малко пред вратата и я отвори.
— Доведох доктор, госпожо Ейми.
Доктор Джеймз влезе в стаята и се поклони леко на младата жена, която стоеше до леглото. Той остави куфарчето си на един стол, свали си палтото, метна то връз куфарчето и облегалката на стола и пристъпи тихо и спокойно към леглото.
На него лежеше мъж, проснат, както бе паднал, облечен богатски и съобразно с модата; само обувките му бяха изути. Лежеше отпуснат и неподвижен като мъртвец.
Доктор Джеймз излъчваше някакво сияние — спокойна увереност и скрита сила, които бяха манна небесна за слабите и самотните между неговата клиентела. Поведението му действуваше обаятелно особено върху жените. Не става дума за задължаващата изисканост на модния лекар, а за една уравновесеност и увереност, за способността да преодолява съдбата, за съобразителност, покровителственост и всеотдайност. Имаше някакъв магнетизъм в спокойните му, ясни, кафяви очи; някаква скрита сила в несмутимото, едва ли не свещеническо спокойствие на гладкото му лице, което много подхождаше за ролята му на успокоител и утешител. Понякога, още при първата му визита, жените му доверяваха къде крият нощем диамантите си от крадци.
С лекота, добита от много практика, доктор Джеймз прецени само с един поглед подредбата на стаята. Мебелировката беше богата и скъпа. Същият поглед му даде точна представа и за жената. Тя беше дребничка и едва ли имаше повече от двайсет години. Лицето и говореше за очарователна хубост, сега засенчена по-скоро от постоянна тъга, нежели от злия печат на неочаквана скръб. На челото й, над едната вежда, личеше синина, получена, както прецени опитното око на лекаря, през последните шест часа.
Доктор Джеймз обхвана с пръсти китката на болния. Погледът му, почти словесен, питаше жената.
— Аз съм съпругата — откликна тя, говорейки с навяващата тъга южняшка интонация. — Преди десетина минути на мъжа ми му призля неочаквано. Той и преди е имал сърдечни неразположения — понякога много остри. — Това, че мъжът бе облечен, а и късният час, изглежда, я накара да даде допълнително обяснение. — Той беше навън до късно… на някаква вечеря, струва ми се.
Сега доктор Джеймз насочи вниманието си към пациента. В която от двете си „професии“ да работеше, той имаше навика да се отдава всецяло на „случая“ или на „операцията“.
Болният беше към трийсетгодишен. Лицето му носеше отпечатъка на разгула, но правилните черти и тънките бръчици, издълбани от слабостта към удоволствията, смекчаваха този отпечатък. От дрехите му лъхаше мирис на вино.